— Даже не зная. От една страна е много съблазнително, но от друга страна трябва да помисля.
— Вадим, няма какво да му мислиш. Или казваш „да“, или казваш „не“. Мисля, че звучи доста реалистично. Разбираш ли, хората чакат такъв шанс цял живот, а ние трябва само да кажем „да“. След половин година (казах го с еротичен глас) ще станем богати и известни. Разбираш ли, пич?
— Като Йън Шрегър и Стив Рабъл[6], така ли?
— Ще сме още по-яки, пич. Тия момчета в Москва ги знаят само онези, които обичат да четат лъскави западни списания в оригинал. И тъй като малко хора знаят езици, те не са чак толкова много.
— Само че аз не искам да умра от СПИН! — засмя се Вадим. — Възможно ли е да отвориш клуб и да не умреш от СПИН?
— Старче, Рабъл е бил педал. Ти нали не си педал? Или си? Да не си започнал да се срещаш с някое нежно момче? Кажи де, да не си свалил новия служител в отдела си?
— Пепел ти на езика. Виж какво, това наистина е интересно. Много е интересно. А как искат парите? Кеш ли?
— Още не съм изяснявал подробностите. Трябва да отидем да огледаме помещението и да разберем как и с какви документи ще бъдат преведени парите.
— Кога трябва да ти дам отговор?
— Обещах да му се обадя днес до един часа на обяд.
— Значи имам още час и половина да взема решение?
— Повярвай ми, старче, ти вече си се съгласил, но просто не си готов да го признаеш. Нека сега да отида до тоалетната, а когато се върна, ти ще ме прегърнеш и ще ми кажеш нещо от сорта на: „Партнер, просто нямаш представа колко е хубаво, че сме заедно“.
— ХА-ХА-ХА-ХА! И ще те целуна в устата, така ли?
— Ще ме целунеш по носа. По носа, който надушва накъде духа вятърът. Просто не разбираш, че съм ти донесъл най-хубавата новина през тази година.
Отворих вратата и тръгнах към писоара. След това се озърнах настрани и си помислих, че вратата ей-сега ще се отвори и ще влезе някой служител на компанията, който ще ме гледа в гърба, както правят обикновено, когато видят в тоалетната на компанията си непознат човек. След това ще ме заобиколи и ще застане отдясно, за да види лицето ми. От тази мисъл ми стана малко некомфортно, затова влязох в кабинката и затворих вратата след себе си. В кабинката ми стана още по-некомфортно заради събитията от предишната вечер. Струваше ми се, че вратата отново ще се отвори с гръм и трясък и пак ще видя онези момчета. И този път щяха да ме запрат окончателно. Отворих вратата на кабинката, седнах на тоалетната чиния и запалих цигара. Май че вчера се сдобих с поредната си фобия. Направо същинска „кенефна параноя“. Пушех и мислех, че може би трябва да отида на психоаналитик или да пия антидепресанти, или да посещавам фитнесзалата, или да стана вегетарианец. Гледах рулото тоалетна хартия, закачена за дясната стена, после преместих поглед наляво и видях една пластмасова поличка на нивото на очите си. В този момент ме напуши на смях, защото осъзнах, че съм изнервен от вчерашния инцидент и много се притеснявам, че Вадим ще ми откаже. Хвърлих недопушената цигара в тоалетната чиния и се върнах обратно.
Вадим седеше в креслото си и говореше по телефона. Когато влязох, той се сбогува със събеседника си и затвори слушалката.
— Дори в общата тоалетна има полички — засмях се аз.
— Какво да се прави? Опитваме се да моделираме ситуации в обстановка, близка до реалната. Ние маркетолози ли сме или не?
— Ама вие наистина ли шмъркате там? Да не сте полудели?
— Случва се. Сериозно, в една от смените има един охранител, който седи на пулта и контролира камерите. Веднъж един мой служител го срещнал в „Poison“ нашмъркан до козирката. После двамата се нагълтали някъде с екстази. И сега онова момче понякога ходи в тоалетната да шмърка, когато тоя охранител е на смяна. Гаври се, ха-ха-ха. И ми разказва как той шмърка и сочи към камерата на тавана в смисъл: „да ти оставя ли малко?“ Всеки разнообразява работното си време, както може. Между другото, ти познаваш това момче. Максим, който се занимава с разработването на макетите. Много е талантлив като креатив.
— Да бе, гледам, че при вас са талант до таланта. Всеки охранител е промоутър. Е, аз тръгвам. Обади ми се, когато решиш.
Вадим отново стана, отиде до прозореца, после от прозореца отиде до вратата на кабинета, сетне се върна до бюрото, издърпа креслото си и го сложи срещу мен. Седна демонстративно в него и попита:
— Виж какво, бъдещ партнер, колко можеш да дадеш реално?
— Нали ти казах, не повече от петдесет хиляди. На теб парите ли са ти проблема?
— Не, просто си помислих, че ако можеш да дадеш още двадесет и пет хиляди, ще стане страхотно. Ще вложим по седемдесет и пет хиляди и направо ще е супер.