— Става въпрос за съкровището на Атила. Чул ли си нещо за него?
— Да, зная че е бил вожд на хунските племена още преди прабългарите да заселят Балканския полуостров. Само това зная…
— Малко знаеш. Аз се поразрових и научих интересни неща. Атила е бил велик вожд от древността. Римските императори са се страхували от него. Великата империя му е плащала данък през половината време от царуването му. Водил е завоевателни походи на изток и на запад. Бил е много умен, смел и изобретателен. За него се пише във всички римски и византийски хроники. Римският папа е обичал да се хвали, че е единствения представител на Бог на Земята. Като узнал за тези думи Атила казал: „Аз пък съм бичът Божий“! Така го и наричат във хрониките, „Бич Божий“. В средата на пети век е минал Искърския пролом, превзел е Сердика, Филипополис и обградил столицата на Византия. Само яките крепостни стени на Константинопол го спасили от ордите му. Все пак опожарил и ограбил цялата област на днешна Гърция. Стигнал чак до Тесалоника. На връщане скрил част от награбеното богатство някъде по нашите земи. Много са го търсили, но никой не го е намерил досега. Преди месец един старец от нашето село ме викна. Беше тежко болен. Оставаше му малко живот и той си го знаеше. Та той ми довери нещо което искам сам да проверя. Като млад посещавал пещерите на Хърчене. Там намерил жълтици и сребърни съдове. Предупреждавали го да се откаже. Разказали му легендата, че който ходил там след време внезапно умирал. Уплашил се старецът и повече не стъпил в тия пещери. Не искаше обаче да отнесе тази информация в гроба и я сподели с мен.
Бях му помагал за много неща. Много ме уважаваше човека. Беше продал златото, но запазил тайната.
— Значи ще търсим съкровището на Атила?
— Да! За него сме тръгнали.
На запад, слънцето галеше с последните си лъчи тъмната снага на Косматица, когато двамата иманяри задъхани се изкачиха на платото. Далече долу, под краката им, се виеше пенливата сребристата лента на река Бели Искър. На юг, сред гористите хълмове на Усоето, се извисяваше като стожер Струпешки връх… Тънката игла на телевизионната кула едва се забелязваше. Приличаше на забит пирон в къртичина купа. Лятното юлско небе бе така бездънно синьо, че караше погледа да се рее надалеч и нашир. Лек хладен ветрец погали челата им. Жегата бе намаляла. Вечерната хладина събуди замрелия животински и растителен живот. Отвсякъде се чуваше свирене на щурци.
Седнаха да починат. Платото пред тях жълтееше от прегорялата и изсушена от слънцето трева. Тясната пътека се виеше натам, където зад бодливи храсталаци се криеше асфалтирания път за Камено поле.
— Хайде! Да тръгваме! Трябва да стигнем по светло. Ще изчакаме да мине помпиера и ще слезем. Не ми се иска да обяснявам за какво се мотаем на територията на помпената станция.
Тръгнаха отново. Бяха уморени от изкачването. Иван се оказа много жилав и пъргав човек. Вървеше леко и плавно, като на сватба. От време на време се спираше за да изчака Методи.
Пресякоха селския път. Сега, по това време на денонощието, той бе пуст. По него рядко минаваше автомобил. Местните хора предпочитаха другия път, западния, директно водещ за Мездра.
Излязоха до едно дълго, пълно с вода корито, издълбано от дървесен дънер. Вероятно служеше за водопой на животни. Храстите станаха по-гъсти.
Усещаше се близостта на вода.
— Тук ще го изчакаме. Да легнем в онези храсти, за да не ни види. Вече трябва да мине. Виж там! Виждаш ли онези скали? Под тях е Хърчене, зловещата природна яма. Как е издълбана в тоя камънак не мога да си представя. Вероятно водата е свършила работа. Изворът е долу, в самото дъно на пропастта. Слиза се по много стръмна камениста пътека.
Иманярите легнаха в храстите и зачакаха. Мина половин час. Никой не се появи. Притъмня. Някаква едра, бледожълта луна показа лика си над дивите скали на Хърчене. Изкряска кукумявка. Нещо изшумоля, после затихна.
— Да тръгваме! Явно са сменили разписанието му. Може да е тръгнал по-рано.
Заслизаха бавно и внимателно. Не смееха да извадят фенерчетата. Понякога се подхлъзваха, спираха се, а сетне тръгваха отново. Сетивата им се бяха изострили. Не след дълго в тъмнината различиха телена ограда. Иван внимателно отмести металната врата. Стъпиха на тревиста полянка. Вдясно, зад няколко сливови дървета се виждаше стар фургон. Там обитаваше помпиера. За тяхна изненада прозореца на фургона светеше.
— Тук е! Нещо се е променило в разписанието му. — прошепна тихо Иван. — Трябва да минем покрай фургона и да слезем долу, до трафопоста. Зад него е потока. Като го прецапаме ще се озовем пред пещерите. Три са на брой. Старецът говореше за дясната. Сега тихо, за да не ни чуе. Куче няма за да лае. Той вероятно придрямва или слуша новините. Хайде…!