Промъкнаха се тихо, като две бледи, крадливи сенки край стария олющен фургон. Спуснаха се по един подравнен наклон към помпената станция. Трафопостът ясно се открояваше в мрака с белотата си. Нагазиха някаква гъста и висока коприва. Зад стар, вековен орех се дочу плискане на вода. Пристъпиха внимателно. Потокът беше плитък. Ромолеше сънливо и бистрата му топла вода облиза прасците им.
— Извади фенерчето! — прошепна Иван. — Вече няма опасност да ни видят. Трябва да осветим скалата, за да открием отворите на пещерите. Да! Ето ги! Дясната е най-малката. Сега внимателно… Върви след мен! Не бързай! Това е тя! Наведи се, за да не си удариш главата!
Иманярите плахо се промъкнаха през тесния отвор на пещерата. Замириса им на леш, на нещо гнило и развалено. Светлите кръгове на фенерчетата пробягваха по опушения мъхест таван. Навсякъде беше осеяно с кости. Тази пещера е може би свърталище на лисици или чакали. Иван отвори раницата и извади малка лопатка. Чукна с нея по скалата и едно провлечено ехо му отговори от дълбината на пещерата.
— Дълбока е. Гледай надолу, около себе си. Вземи тази пръчката и разравяй тук там. Аз ще мина надясно, виждам някакъв завой. Не бой се! Тук няма хора. Те са по страшни от животните.
Иван се отдалечи. От време на време почукваше по скалата и се ослушваше. Фенерчето на Методи светеше със слаба мъждукаща светлина. Той започна да свива пръсти за да дозареди батерията. Стъпваше внимателно защото навсякъде бе осеяно с кости. Нещо се бялна досами скалата. Приближи го, взря се и косата му настръхна. Беше човешки череп. Виждаше се част от гръбначния стълб и няколко стърчащи ребра. Стана му страшно. Забърза след Иван. Не му се оставаше сам. Сега разбра, защо никой не смееше да влиза тук. Някаква страшна тайна пазеше това място.
— Ела! Ела бързо! Насам…! — Повика го Иван. — Виж само…! Успяхме! Богати сме! Братко! Братче мое…, богати сме!
Той се бе спрял край една купчина от гнили дървени парчета. Под нея проблясваше някакъв метал в мека и сребриста светлина. Наведе се и разрови купчината. В ръката му блесна някакъв сребристо бял съд. Продължи ровенето. Показаха се още съдове. Между тях жълтееха едри старинни монети.
— Това е…! Това е плячката на Атила! Тук е била скрита. Виж само! Виж каква е красота!
— По добре виж какво е около нас! — плахо пророни Методи.
Навсякъде около тях подът на пещерата бе осеян с човешки кости. Имаше цели черепи, бедра, ребра. Някакви тъмни, подобни на малки котли предмети се въргаляха между костите. Методи подритна един. Оказа се че е древен боен шлем, почернял и позеленял от времето и влагата.
— Отваряй бързо раницата за да пълним! — Иван бе обзет от трескаво въодушевление. Той изваждаше предметите, редеше ги един до друг. След това избираше по едрите и ги пъхаше в раницата си.
Изведнъж, в напрегнатата тишина, се чу неистов проточен кикот. Беше ужасяващ кикот от който душата замираше, а косите се изправяха от ужас. Иманярите се разтрепериха.
— Трябва да е чакал. Те кряскат така. Нали сме в тяхното обиталище…
Методи изведнъж трепна. Усети някакво хладно пълзене по прасеца си. Светна с фенерчето и ужасен видя как една дебела кафява змия се провираше в десния му крачол на панталоните.
— Дръпни я! Бързо я дръпни! — изкрещя Иван. — Ще те ухапе! Отровна е!
Предупреждението му закъсня. Методи се бе сковал от ужас. В един момент се окопити и започна да тръска крака си. Не биваше да го прави. Усети силно убождане в горната част на прасеца. Змията го бе ухапала. Иван се пресегна, дръпна влечугото, а след това със силен замах на ръката го шляпна в скалата. Дали я беше убил така и не разбра. Методи се беше втренчил в него. Лицето му се бе изкривило от болка и отчаяние.
— Бързо! Бързо да излизаме! Силно отровна е. Трябва бързо да действаме докато не се е разпространила отровата.
Той хвана Методи за ръката и го повлече към изхода. Всяка минута бе ценна за живота му.
Излязоха от пещерата. Ухапаният накуцваше. Кракът му започна да гори на огън и да се вдървява. Отровата действаше бързо.
— Помоощ! Помоощ! — завика Иван.
Вратата на фургона се отвори и един едър човек заслиза по металната стълба.
— Помощ! Бързо!… Елате, елате бързо да го изведем от тука! Ухапа го отровна змия!
Отровата бързо проникваше по цялото тяло на Методи. Главата му се замая. Ушите му писнаха. Силна болка скова гръдния му кош. Усети, че се задушава…
… — И как… ме изнесохте… от Хърчене? Как… успяхте?