— Глупак — изрева Маркварт, когато паурите насочиха вниманието си към младежа и започнаха да хвърлят към него чукове и копия и вдигнаха малките си арбалети. За чест на младия монах — може би защото бе ужасѐн или защото нямаше необходимата магическа сила — той не смени посоката си и не започна да се издига обратно, а продължи да пада.
Стрела от арбалет го прониза в ръката и един камък се изплъзна от ръката му.
— Серпентинът — извика Йойона.
Монахът стисна ръката си, извъртя се в напразен опит да избегне засилващата се стрелба и се опита да се издигне нагоре.
— Не! — изкрещя му Маркварт.
— Той няма защита срещу огнената топка — извика Йойона към върховния абат.
Монахът се разтърси в конвулсии, когато бе ударен от втора, трета, четвърта стрела. Магическата енергия го напусна, заедно с живота и отпуснатото му тяло падна тежко, отскочи от палубата на един кораб и потъна в тъмните води на залива.
— Доведи ми някой от селяните — изръмжа Маркварт на брат Франсис.
— Той не беше достатъчно силен — каза Йойона, — това не бе задача за един новак. Дори непорочен нямаше да се справи с такава задача!
— Ами тогава да пратя теб, с радост ще се отърва от присъствието ти — кресна Маркварт в лицето му. — Но все още можеш да се окажеш от полза тук.
Брат Франсис се върна с един двадесетинагодишен селянин, който изглеждаше много смутен.
— Мога да стрелям с лък — каза младежът, като се опитваше да изглежда смел. — Ловувал съм елени…
— Вземи това — прекъсна го абатът и му подаде един рубин.
Очите на мъжа се разшириха при вида и нежния допир на свещения камък.
— Аз не мога… — заекна той.
— Но аз мога — озъби се Маркварт, който държеше друг камък — могъщия хематит.
Мъжът го погледна неразбиращо, но брат Франсис бе разбрал достатъчно, за да осъзнае, че трябва да разсее селянина, затова го удари силно по лицето и го повали на земята.
Отец Йойона извърна глава.
Франсис приближи мъжа, възнамеряваше да го удари отново.
— Сторено е — обяви човекът и Франсис сдържа ръката си и почтително му помогна да се изправи.
— Обсебване — прошепна Йойона с отвращение. Не можеше да повярва, че Маркварт ще стори това ужасно нещо, считано за най-тъмната тайна на хематита. Според всички едикти, обсебването на тялото на друг човек трябваше да бъде избягвано — нещо повече, при излизането на душата от тялото чрез хематит, монасите трябваше да се подсигурят чрез други защитни камъни. И като се замисли върху това, Йойона все повече се учудваше, че обсебването, може би най-трудната от всички свързани със светите камъни задачи, бе извършено тъй лесно.
Обсебил тялото на селянина, върховният абат спокойно пристъпи към стената, погледна през ръба да види къде е най-голямото струпване на паурски кораби, сетне, без да трепне, скочи от стената. Без малахит, без писък, без страх. Абатът се съсредоточи върху рубина, докато се спускаше от сто фута височина, достигайки върха на енергията на камъка и освобождавайки огромна, разтърсваща експлозия точно преди да се удари в палубата. Духът му напусна тялото на селянина на мига и излетя далеч от пламъците, от агонията, обратно към собственото си тяло зад крепостната стена.
Премигна уморено със старческите си очи, свиквайки отново със собственото си тяло и борейки се с чистия ужас от спомена за това как бе наближил паурските палуби и как бе обвил заетото тяло с магически пламъци. Всички монаси, с изключение на отец Йойона, бурно ръкопляскаха, взираха се в горящите паурски кораби и смаяни сипеха хвалебствия към абата.
— Трябваше да бъде сторено — сопна се Маркварт на Йойона.
Отецът не мигна.
— Да пожертваш някой заради другите е най-висшата добродетел на нашия Орден — напомни той.
— Да пожертваш себе си — поправи го Йойона.
— Махни се оттук, върви при катапултите — с отвращение нареди Маркварт.
Йойона осъзнаваше, че уменията му с камъните още са необходими на покрива, но с радост се подчини. Докато вървеше, начесто се извръщаше към Маркварт. Всички бяха възхитени от смайващата демонстрация на магическа сила от страна на абата, но Йойона, който го познаваше от над 40 години, бе объркан и обзет от подозрения.
Сейнт Мер-Абел имаше само един вход откъм пристана на залива Вси светии, но вратите бяха тъй огромни — от дебело два фута дъбово дърво, обковано с метал, подсилени от метална решетка с пречки, дебели колкото човешко бедро. Имаше и още една падаща преграда, дебела и здрава като външните врати — така че нито паури, нито дори огромни фоморийски великани можеха да проникнат, пък ако ще и седмица да се опитваха.