Тогава вътрешната врата внезапно падна, прекърши арбалета и смаза двата паура.
Де’Унеро се спря чак когато бе окъпан от струя кръв. Обърна се назад и отново изрева — боен вик, който се превърна във вой на разочарование, когато откри, че войните му се бяха справили с останалите джуджета. Битката бе завършила.
Свирепият отец се върна в човешката си форма, изтощен и физически, и магически от усилието. Тогава усети острата, пронизваща болка в корема и осъзна, че е отровен. По-голямата част от отровата, парализираща и болезнена, бе победена от чистата енергия на магическите трансформации, но бе останала достатъчно, за да причини такова треперене, че монахът скоро се отпусна на коляно.
Войните му го обкръжиха разтревожени.
— Заредете балистите — изръмжа им той и макар че Де’Унеро отново бе станал напълно човек, гласът му бе свиреп като рев на тигър. Младите монаси се подчиниха и благодарение на решителността си Де’Унеро скоро се присъедини към тях, напътствайки ги.
След като основната група паурски кораби бе пламнала и бе извадена от битката, монасите се разпръснаха да подсилят защитата по стените, където беше необходимо. Много паури се бяха добрали до стените през тази дълга и кървава утрин, но никой не успя да проникне, и до обяд, когато все още нямаше и следа от нападение по суша, изходът от битката вече бе ясен. Паурите се бориха до последно, както винаги, и повече от петдесет монаси паднаха убити, а няколко пъти по толкова ранени, но загубите на паурите бяха потресаващи — повече от половината, пристигнали с хилядата кораба, лежаха на дъното на залива, а останалите побягнаха към открито море.
Към средата на следобеда отец Йойона се присъедини към другите стари монаси, които бяха достатъчно умели в употребата на камъните и се грижеха за ранените, докато по-младите организираха погребението на онези, на които вече нямаше как да се помогне. Битката неусетно бе преминала в последната си фаза — почистването, — щом хаосът на сраженията отмря. Скоро дисциплинираните братя възстановиха обичайния ред, прагматично и ефективно. Едно нещо обаче удиви отец Йойона.
Върховният абат, който притежаваше най-мощния камък на душата в целия Сейнт Мер-Абел, ходеше сред ранените, казваше някоя и друга успокоителна дума, но не лекуваше никого. Бяха минали няколко часа от разтърсващата огнена топка и мълниите, които Маркварт бе пуснал от върха на стената, и обясненията му, че е изчерпал магическата си сила, нямаха смисъл.
Едрият отец можеше само безпомощно да поклати глава, когато Де’Унеро пристигна на стената почти разкъсан от едната страна, макар че само леко накуцваше и не даваше признаци да изпитва болка. Абатът обаче го приближи и незабавно затвори раната с камъка на душата.
Йойона знаеше, че двамата са много близки, както абатът бе близък и с брат Франсис.
Йойона продължи тихо да си върши работата, като запомняше всичко с надеждата, че ще намери достатъчно свободно време, за да го осмисли.
— Продължаваш да се хвърляш в лицето на опасността — хокаше Маркварт Де’Унеро, докато огромната рана се затваряше под въздействието на хематита.
— Човек има нужда от развлечения — отвърна отецът с лукава усмивка. — Развлечения, които ти продължаваш да ми отказваш.
Маркварт направи крачка назад и изгледа мъжа свирепо, добре бе разбрал какво има предвид.
— Как вървят тренировките? — остро попита абатът.
— Юсеф изглежда обещаващ — призна Де’Унеро. — Коварен е и би използвал всяко оръжие и всяка тактика, за да стигне до победа.
— А брат Данделион?
— Мечок — силен, но глупав — отвърна Де’Унеро. — Ще ни служи добре, докато Юсеф направлява действията му.
Абатът кимна, видимо доволен.
— Мога да ги победя и двамата заедно — продължи Де’Унеро и усмивката от лицето на абата изчезна. — Ще носят титлата „братя Правда“ и все пак мога да ги размажа без никакво усилие. Мога също и да открия Авелин и да го върна със скъпоценните камъни.
Маркварт нямаше какво да отвърне на това твърдение.
— Ти си отец и имаш други задачи — рече той.
— По-важни от намирането на Авелин?
— Също толкова важни — рече Маркварт с тон, подсказващ, че не желае повече спорове. — Юсеф и Данделион ще свършат работа, ако отец Де’Унеро ги е тренирал достатъчно добре.
Лицето на Де’Унеро се изкриви, а очите му се превърнаха в цепки, от които сякаш полетяха кинжали към Върховния абат. Не обичаше да бъде подлаган на съмнение. Изобщо.