Жената вече бе навън и сечеше дърва с останалите нещастници, без да подозира, че й остават само още няколко часа живот.
През последните няколко седмици Роджър бе станал свидетел на много жестокости. Беше видял как няколко души биват заклани само защото някой гоблин или паур не е харесал начина, по който гледат. Но досега прагматичният млад крадец само бе поклащал глава и извръщал поглед.
— Не е моя работа — напомняше си той.
Но сега бе различно. Госпожа Келсо му беше приятелка, скъпа приятелка, която често го бе хранила, когато бе още малък бездомен сирак по улиците на Каер Тинела. С години бе спал в плевнята й. Съпругът й все го гонеше, но милата жена избутваше мъжа си и с намигване му кимаше към плевнята.
Тя беше добра и сега Роджър не можеше просто да поклати глава и да си каже, че не е негова работа.
Но какво да стори? Не беше боец, а и да беше, в Каер Тинела имаше два страховити фоморийски великана, над сто гоблина, поне петдесет паура и вероятно десет пъти повече чудовища, дебнещи из гората или околните селища. Беше се надявал да изведе госпожа Келсо от града преди настъпването на зората, но докато чуе мрачните планове за съдбата й, затворниците вече бяха събудени, подредени и обградени под строга охрана.
Да решаваме проблемите един по един, каза си Роджър за пореден път. Затворниците бяха оковани по трима за глезените, свързани с дълга пет фута верига. За повече сигурност оковите на всеки затворник не бяха еднакви и бяха много добре направени — едната свързана с оковата на роба отляво, а другата — с тази на роба отдясно. Роджър изчисли, че ще му отнеме цяла минута да се справи и с двата катинара, и то само ако госпожа Келсо и другите затворници останеха мирни и окажеха съдействие.
Минута бе прекалено много време, като се имаше предвид, че наблизо имаше паури с арбалети.
— Как да им отвлека вниманието? — промърмори си младият крадец, като се промъкваше от сянка в сянка из окупирания град. — Да ги вдигна на оръжие? Не, не. Огън?
Спря и се загледа в двама гоблини, които си почиваха на купа миналогодишно сено в плевнята на Иоси Хусиър. От устата на единия от тях стърчеше лула и той изпускаше огромни кръгове зловонен дим.
— Ах, как обичам огъня — прошепна Роджър. Тръгна напред, бърз и тих като ловуваща котка, обиколи плевнята и влезе в нея така, както бе правил доста често през последните години — през счупена дъска на задната стена. Скоро вече стоеше приведен зад купата сено, само на няколко фута от нищо неподозиращите гоблини. Изчака търпеливо десетина минути, докато пушачът изтръска лулата си и започна да я пълни с пресен тютюн.
Роджър бе майстор в разпалването на пожари — един от многото му таланти. Отстъпи малко назад, за да не го чуят, и чукна парче кремък в стомана над снопче слама.
После допълзя обратно и внимателно побутна сеното там, където пушачът бе изтръскал лулата си.
След това си тръгна и излезе от плевнята преди първите струйки дим да достигнат до носовете на двамата гоблини.
Плевнята пламна като гигантска свещ и гоблините нададоха писъци.
— Нападат ни! — кресна някой.
— Врагове! Врагове! — изпищяха други. Но когато отидоха да разследват станалото и видяха другарите си трескаво да потушават огъня, а от устата на единия да виси лула, бързо смениха тона.
Гоблините, които пазеха затворниците дървосекачи, не отидоха да се борят с пламъците, но вниманието им бе достатъчно отвлечено, за да може Роджър да притича зад групата и да се скрие зад големия дъб, който госпожа Келсо вяло сечеше. Тя радостно изписка, когато го видя да надзърта към тях, но Роджър й изшътка.
— Слушай внимателно — прошепна той, пропълзя напред и започна да се бори с оковите. Погледът му срещна този на госпожа Келсо. — Сега не мърдай! Те искат да те убият. Чух ги.
— Не можеш да я отведеш, ще убият всички ни! — оплака се един човек достатъчно високо, че да предизвика изръмжаване: „Работи!“ от гоблините пазачи.
— Трябва да измъкнеш всички ни! — настоя друг.
— Това не е по силите ми — отвърна Роджър, — но те няма да ви убият, няма дори да ви обвинят.
— Но — започна първият, ала Роджър го накара да замълчи само с поглед.
— Когато се освободя, ще оставя оковите й на онази фиданка — обясни той. — Дайте ни няколко мига да се измъкнем и ще ви кажа какво…
— Глупакът Мрачньо Мърморков и смрадливата му лула — отбеляза единият от гоблинските стражи, обобщавайки ситуацията в града. — Сега онзи грозник Кос-косио няма да ни даде допълнително ядене довечера.