— Да огледаме ли за лагер на север от Края на света? — попита тя и наруши съзерцанието на Елбраян.
Пазителят се замисли. Бяха разпознали помощните лагери в региона, най-вече на гоблини, подпомагани от по-големите бази — някогашните градове Дъндалис, Тревясал лъг и Края на света. И понеже всеки от тях бе разположен на ден път пеша — Дъндалис на запад от Тревясал лъг и Тревясал лъг на запад от Края на света, тези малки постове бяха ключът към овладяването на региона, ако някога армия от Хонс-де-Беер стигнеше до границите на Дивите земи. Ако Елбраян и Пони сполучеха да изчистят чудовищата от гъстите гори, между трите града щеше да има много малък контакт.
— Изглежда добро място да започнем — отвърна пазителят.
— Да започнем? — запита Пони невярващо, а Елбраян само сви рамене. И двамата вече бяха уморени от битки, макар да знаеха, че по пътя им предстоят още много.
— Говори ли с чичо Мейдър? — попита Пони, кимайки към огледалото. Елбраян й бе разказал за Оракула, загадъчната елфическа церемония, която позволяваше на човек да разговаря с мъртвите.
— Говорих му — отвърна пазителят, а маслиненозелените му очи проблеснаха, когато по гърба му полазиха тръпки — както винаги щом си спомнеше за великия човек, отишъл си преди него.
— Той отговаря ли някога?
Елбраян изсумтя, мъчеше се да намери думи, с които по-добре да обясни Оракула.
— Аз сам си отговарям — започна той. — Вярвам, че чичо Мейдър направлява мислите ми, но в действителност той не ми отвръща.
Кимването на Пони означаваше, че разбира какво се опитва да й каже. Елбраян не бе познавал чичо си Мейдър; той бе загубен за семейството си още от ранна възраст, преди Олван Уиндон — братът на Мейдър и баща на Елбраян — да отведе жена си и децата си в дивите гористи земи. Мейдър, както и Елбраян, бе отвлечен и обучен за пазител от Туел’алфарите. Сега, в Оракула, Елбраян призоваваше своята представа за човека, образа на съвършен пазител, и когато му говореше, се опитваше да следва неговите най-висши идеали.
— Ако те науча да използваш Оракула, може би ще успееш да говориш с Авелин — каза пазителят. Не за първи път й го предлагаше. От няколко дни намекваше, че Пони може да опита да се свърже с техния изгубен приятел, макар самият той да не бе успял да достигне духа на Авелин преди два дни, когато поеха на юг от унищожения Барбакан.
— Не ми трябва — меко отвърна Пони и се обърна, а Елбраян чак сега видя колко е разрошена.
— Ти не вярваш в церемонията — започна той, повече подтиквайки я, отколкото обвинявайки.
— О, вярвам — бързо и рязко отговори тя, но след това се запъна, сякаш се боеше от нежелан обрат на разговора. — Аз… може би изпитвам същото.
Елбраян я погледна, даваше й време да подреди мислите си, преди да отговори.
Когато секундите станаха минути, той й подсказа:
— Научила си се на Оракула?
— Не — отвърна тя и отново се обърна към него. — Не е като при теб. Аз не го търся. По-скоро той ме търси.
— Той?
— Авелин — каза убедено Пони. — Той е с мен, усещам го, някак си е част от мен и ме напътства.
— Така чувствам и аз моя баща — рече Елбраян, — както и ти твоя. Не се съмнявам, че Олван ни наблюдава… — замълча, защото видя, че Пони поклати глава.
— По-силно е от това — обясни тя. — Когато Авелин ме научи да използвам камъните, беше лошо ранен. Ние сляхме душите си чрез употребата на хематита, камъка на душата. Резултатът бе така просветляващ, че Авелин продължи това сливане със седмици, разкривайки ми тайните на скъпоценните камъни. Само за месец моите умения с камъните надминаха това, което един монах в Сейнт Мер-Абел може да научи за пет години.
— И ти смяташ, че той все още се свързва с теб по духовен път? — попита Елбраян, в гласа му не се долавяше съмнение. Той бе видял твърде много неща, както магически, така и демонични, за да се съмнява в такава — или в каквато и да е друга — възможност.
— Да — отговори Пони. — Всяка сутрин, когато се събудя, установявам, че знам повече за камъните. Може би ги сънувам и в сънищата виждам нови възможности за употреба за всеки камък или нови комбинации между тях.
— Значи не идва от Авелин, а от Пони — предположи пазителят.
— Авелин е — твърдо рече тя. — Той е с мен, в мен, част от това, в което се превърнах.
Тя се умълча и Елбраян също не продума. Стояха притихнали, обмисляха разкритието — откровение, което сякаш самата Пони едва сега разбираше. Елбраян се усмихна и Пони колебливо му отвърна със същото, като че и двамата бяха успокоени от мисълта, че техният приятел, Лудият пророк, избягалият монах от Сейнт Мер-Абел, може би е още с тях.