— Скриха се сред дърветата — каза Пони на дотичалия пазител, — могат да направят засада там.
Пазителят забави ход и погледна към горичката, след което, очевидно съгласил се с нея, пристъпи към мъртвия гоблин и започна да събира стрелите му. Щом се изправи, огледа отново околността със странно изражение на красивото си лице.
— Можем да заобиколим гъсталака — предложи Пони — и да намерим най-доброто място, откъдето да ударим.
Нощната птица сякаш не я слушаше.
— Елбраян?
Пазителят обаче продължи да се оглежда, а на лицето му вече бе изписано удивление.
— Елбраян — повтори Пони, този път по-настоятелно.
— Познавам това място — разсеяно отвърна той, а погледът му трескаво се местеше насам-натам.
— Мочурливите земи? — невярващо попита тя, а лицето й се изкриви от погнуса, когато се огледа наоколо. — Как така?
— Минах оттук, когато се връщах към Дъндалис — обясни Елбраян — Когато напуснах елфите.
Той притича към една бреза с преплетени клони и се приведе ниско, сякаш очакваше да открие някогашния си бивак.
— Да — каза той развълнувано. — Точно тук спах в онази тиха нощ.
— Комарите бяха ужасни — добави той със смях.
— А гоблините? — попита Пони и кимна към далечните дървета.
— Наистина имаше гоблини, но по на изток, към края на Мочурливите земи.
— Имах предвид тези гоблини — твърдо каза Пони и посочи нататък.
Елбраян махна с ръка. Гоблините не го интересуваха в момента, не и при спомена за този отдавна изминат път, който се проясняваше все повече в главата му. Той бързо се придвижи настрани, мина покрай Пони и Симфония и погледна над един опърпан храст към черния силует на планинските върхове далеч на запад, със сребристи на фона на залязващото слънце очертания.
— Забрави за гоблините — каза внезапно Елбраян, хвана поводите на Симфония и го поведе нататък, по път, който щеше да ги отведе встрани от горичката, близо до пътя, водещ към далечните планини.
— Да ги забравя? — повтори Пони. — Преследвахме ги цели двадесет мили навътре в Мочурливите земи. Получих повече от хиляда ухапвания от комари, а миризмата на това място сигурно ще ме преследва цяла година. И ти искаш просто да ги забравя?
— Те не са важни — отвърна Елбраян, без да я погледне, — последните двама от тридесет. Съмнявам се, че ще посмеят скоро да припарят до Края на света.
— Не подценявай гоблинската злоба — отговори Пони.
— Забрави ги — повтори Елбраян.
Пони наведе глава и тихо изсумтя. Не можеше да повярва, че Елбраян я води още по на запад от гористите земи и че зарязва двамата гоблини просто така. Но му вярваше и ако предположението й беше правилно, бяха по-близо до източната, отколкото до западната част на Мочурливите земи. А колкото по-скоро се махнеха от това отвратително, пълно с насекоми място, толкова по-добре.
Продължиха пътя си още малко, докато слънцето не се скри зад далечните планини, след което Елбраян се зае да приготвя лагера им.
Бяха все още в Мочурливите земи и комарите не спираха да ги тормозят, а това дразнеше Пони дори повече от факта, че бяха твърде близо до горичката, в която изчезнаха гоблините. Тя се опита няколко пъти да напомни това на спътника си, но той не я чу, а обяви:
— Трябва да ида до Оракула.
Пони проследи погледа му — водеше към основата на старо дърво с щръкнал от земята корен, под който се бе образувало нещо като малка кухина.
— Прекрасно място за оставане, ако трябва да се пазиш от нападащи гоблини — кисело отвърна тя.
— Само двама са!
— Съмняваш ли се, че ще си намерят приятелчета в това ужасно място? — попита Пони. — Бихме могли да установим бивак тук, очаквайки една спокойна нощ, и да влезем в битка с половината гоблинска армия още преди настъпването на зората.
Елбраян не намери адекватен отговор. Той прехапа долната си устна и погледна към близкото дърво, чиято пещерна основа го канеше да призове Оракула. Трябваше да види чичо Мейдър, и то скоро, преди спомените за отдавна забравената пътека отново да изчезнат от ума му.
— Иди и направи каквото трябва — каза му Пони, разпознавайки объркването, изписано на лицето му. — Но ми дай котешкото око. Със Симфония ще претърсим околността за врагове.
Елбраян бе искрено облекчен, когато свали диадемата от главата си и я подаде на жената. Тя бе подарък от Авелин Десбрис и двамата с Пони си го разменяха, когато им потрябваше. Така или иначе нямаше да му е нужен пред Оракула — щеше да наруши медитацията му, тъй като камъкът отпред на диадемата, крисоберилият, известен повече като котешко око, позволяваше на носителя си да вижда и в най-тъмната нощ, дори в най-тъмната пещера.