Решетката опасно се разклати над главата на Елбраян, ала Йойона, като разбра какво иска да направи Пони, застана до нея и положи ръка върху магнетита, усилвайки натиска през вратата и към резето. Пони потъна в малахита отново, спря решетката и Елбраян също излезе навън.
Пазителят затвори вратата и Йойона освободи магнитната магия, сетне въздъхна облекчено, когато резето падна на мястото си, заключвайки двете врати. Тогава Пони постепенно освободи и своята магия и бавно свали подвижната решетка. Сега и двете врати изглеждаха така, сякаш никой не е минавал през тях.
Пони се обърна и премигна на светлината на зората. Слънцето се бе подало ниско над хоризонта и хвърляше снопове светлина през гъстата мъгла над залива на Вси светии. Приливът не бе дошъл още, ала не бе далеч, така че те тръгнаха веднага и бързо се спуснаха обратно по плажа и към конете си.
Ръмжейки от ярост и въпреки възраженията на братята, суетящи се около него, върховният абат първи мина с трясък през вратите към подземията в по-долните нива.
Там, пребит лежеше Франсис, а качулката бе стегната около главата му. Той се мъчеше да стане, като му помагаше един от другите стражи, които Елбраян бе победил. По-надолу по коридора, точно зад вратите на килиите, лежаха осакатените тела на Чиличънкови, като Петибуа все още се гърчеше на пода, а духът на демона отказваше да я напусне до самия край.
Маркварт, разбира се, не бе изненадан, тъй като бе видял нарушителя, жената, коленичила до Петибуа, когато бе придружаван от своя ескорт демони, ала другите монаси бяха шокирани от отвратителната сцена. Някои изпищяха и се отдръпнаха назад, а други паднаха на колене и зашепнаха молитви.
— Нашите врагове бяха довели демони срещу нас — кресна Маркварт, посочвайки тялото на Петибуа. — Добре се би, братко Франсис.
Подпомогнат от друг млад брат, Франсис най-сетне се освободи от качулката и отвори уста да каже, че не е могъл да се справи добре в боя, ала млъкна пред погледа на Маркварт. Франсис не знаеше какво точно става, не бе видял труповете на Чиличънкови и не знаеше кой точно е унищожил демоните. Имаше обаче предположение и то накара мислите му да се завъртят хаотично в главата му.
Елбраян почти се изплаши, докато гледаше как Пони се връща по следите им. Стоновете й не бяха от умора, макар че тя със сигурност бе изтощена след магическите си подвизи, а от гняв и ярост. Пазителят стоеше близо до нея и слагаше ръка на рамото й винаги, когато пътеката се разширяваше, ала тя дори не го погледна, само примигваше, за да прогони сълзите, стиснала зъби, с поглед, втренчен право напред.
Щом стигна до конете, Пони взе един по един останалите камъни. Йойона й предложи да използва хематита върху Брадуордън за лечение, ала кентавърът отхвърли идеята, преди Пони да отговори.
— Искам само малко храна — настоя той и наистина изглеждаше сравнително здрав, макар и много по-мършав от последния път, когато го бяха видели. Той потупа ръката си, върху която бе вързана елфическата превръзка.
— Хубав дар си ми дал — намигна той на Елбраян.
— Пътят ни ще е дълъг и труден — предупреди го пазителят, ала Брадуордън само потупа своя изпосталял корем и се засмя. — Сега ще тичам по-бързо, понеже ми го няма шкембето — каза той весело.
— Тогава да тръгваме — рече пазителят. — Веднага. Преди монасите да излязат от абатството да ни търсят. Нека отведем отец Йойона навреме до Сейнт Прешъс.
— Качи се на Сивия камък — каза Пони на монаха и му подаде юздите.
Йойона ги прие без възражение, тъй като бе логично Пони, а не той да се качи на гърба на кентавъра.
Ала тя ги изненада като се обърна не към Брадуордън, а към Сейнт Мер-Абел и се затича натам с камъните в ръка.
Елбраян я хвана след около двадесетина ярда и трябваше да я сграбчи, за да я спре. Сега тя наистина плачеше, а раменете й се разтърсваха от ридания. Бореше се яростно с него и се мъчеше да се освободи, да се върне в прокълнатия манастир и да постигне отмъщение.
— Не можеш да ги победиш — каза й пазителят, придържайки я здраво. — Прекалено много са и са прекалено силни. Няма да успееш.
Не и сега.
Пони продължи да се бори, дори го одраска без да иска по лицето.
— Не може да опозориш Авелин така — каза й Елбраян и това я накара да спре. Тя го погледна с просълзени очи.
— Той ти даде камъните, за да ги пазиш — обясни й Елбраян. — Ако сега отидеш в абатството, ще бъдеш победена и светите камъни ще попаднат в ръцете на враговете ни. Враговете на Авелин. В ръцете на същия човек, докарал тези ужасни мъчения на Чиличънкови. Смяташ да му ги дадеш просто така?