В този момент силата сякаш напусна Пони и тя увисна в ръцете на любимия си, а лицето й потъна в гърдите му. Той я отведе обратно при другите и я постави върху гърба на Брадуордън, а Джуравиел кацна зад нея, за да я придържа да не падне.
— Дай ми слънчевия камък — каза й той и когато тя го направи, той го даде на Йойона. Обясни му, че трябва да направят блокираща магия, за да не бъдат открити. Йойона ги увери, че това е лесна работа, пазителят яхна Симфония и препусна напред в галоп, докато слънцето се издигаше в небето на изток.
— Открийте ги! — изрева върховният абат. — Претърсете всеки тунел, всяка килия. Всички врати да бъдат затворени и охранявани! Сега! Веднага!
Монасите се разпръснаха, някои хукнаха към спалните, за да събудят и останалите.
Когато Маркварт разбра, че задните пристанищни врати очевидно не са били отваряни, търсенето в библиотеката стана още по-яростно и до средата на заранта не остана непроверено кътче. Вбесеният Маркварт се настани в центъра на огромната църква на манастира, обкръжен от отци, които на свой ред командваха групи от търсещи монаси и му донасяха какво става.
— Влезли са и са излезли през пристанищните врати — каза единият от отците, мнение, споделяно и от много други. Неговият главен търсач току-що се бе върнал, докладвайки, че не са намерени никакви следи от проникване в манастира.
— Ала вратите са затворени и залостени, нещо, което не може да бъде направено отвън — възрази друг отец.
— Освен ако не са използвали магия — възрази трети.
— Или ако някой в манастира не ги е посрещнал, не им е отворил и не е затворил вратите подир тях — рече Маркварт и това накара всички в помещението да се размърдат уплашено.
Скоро след това, когато стана ясно, че враговете наистина отдавна са напуснали манастира, Маркварт нареди на половината монаси да се разпръснат по групи и да претърсят околността магически, с кварц и хематит.
Абатът знаеше, че това е напразно, и за първи път осъзна колко хитри и силни са враговете му. С тази мисъл го заля толкова дълбок гняв, че абатът дори се уплаши, че той ще го владее завинаги.
Ала по-късно следобеда се успокои, когато разпита Франсис и другите двама монаси, които бяха охранявали килиите. Научи кои са нахлулите в Сейнт Мер-Абел и че единият от тях познава добре мястото.
Може би Чиличънкови и кентавърът нямаше да му трябват. Може би нямаше да говори само за кражбата на Авелин, щеше да съчини още по-голям заговор в Ордена.
Сега разбра.
Сега имаше жертвено агне.
А Джеховит щеше да извика своите Всесърцати войници.
Маркварт остана в личните си покои тази нощ, гледайки през прозореца.
— Ще видим кой кого — каза той и на лицето му се изписа нещо като усмивка. — Ще видим.
— Дори не искаш камъните? — попита Пони. Стоеше на улицата на Палмарис заедно с Елбраян и отец Йойона. Бяха пристигнали рано същата сутрин в северната част на града, като пътуваха през голямата река с кораба „Сауди Ясинта“, който за късмет все още беше в Амвой.
Алу’мет се съгласи да помогне на Йойона без въпроси и без да иска да му се плати, с обещанието да не продума и дума за неочакваните си пътници.
Джуравиел и Брадуордън бяха все още на север, докато Елбраян, Пони и Йойона влязоха в Палмарис — монахът, за да се върне в Сейнт Прешъс, а двамата му спътници, за да се видят със стари приятели.
— Светите камъни са в сигурни ръце — отвърна Йойона с искрена усмивка. — Моята Църква ви дължи много, ала се опасявам, че няма да бъдете възнаградени за това от върховния абат.
— А ти? — попита Елбраян.
— Аз ще трябва да се справя с едного, който не е тъй коварен, ала е също тъй зъл — обясни Йойона. — Жалко за монасите от Сейнт Прешъс, които загубиха своя абат Добриниън и получиха на негово място абат Де Унеро.
Те се разделиха като приятели, като Йойона се върна в манастира, а Елбраян и Пони минаха по улиците на града, като се опитваха да научат някакви новини. Късметът ги срещна скоро с Белстър О’Комли, който се развика радостно, щом ги видя живи.
— Какво става с Роджър? — попита пазителят.