Сега бе шансът, знаеше той, вероятно последният му шанс, да говори срещу Маркварт, ала можеше ли да събере кураж за това? Той не бе разбрал нищо важно за програмата на Събора, ала подозираше — особено предвид спътниците на абата от Сейнт Хонс — че Маркварт смята да използва сбирката, за да обяви Авелин открито за еретик.
Той очевидно имаше съюзници в това си начинание, могъщи съюзници, ала все пак Йойона знаеше какво трябва да направи, ако декларацията на Маркварт за Авелин бъде приета.
Но ако не го направеше?
Обядът на Йойона бе донесен пред вратата му, само с едно почукване, както бе поръчал. Той отиде да си вземе храната и бе изненадан, когато видя, че Франсис държи подноса.
— Значи слуховете са верни — каза с отвращение Йойона. — Честито, непорочни братко. Колко неочаквано, наистина. — Йойона взе подноса, ала задържа вратата с едната си ръка, за да я затвори под носа на Франсис.
— Чух те — тихо каза Франсис. Йойона наклони глава неразбиращо.
— В тъмницата — добави Франсис.
— Наистина, братко, не знам за какво говориш — каза възпитано Йойона и отстъпи крачка назад. Понечи да затвори вратата, ала Франсис влезе в стаята му.
— Затвори вратата — каза тихо Франсис.
Първият порив на Йойона бе да се развика на нахалния младеж, ала не можеше да пренебрегне казаното от него, затова внимателно затвори вратата и седна на леглото си, оставяйки подноса на малката масичка до него.
— Знам, че ти ни предаде на крадците — каза рязко Франсис. — Не знам кой ви е отворил вратите и след това е затворил подире ви, защото има свидетели, че не е бил Браумин Херде.
— Вероятно Господ ги е пуснал — сухо каза Йойона.
Франсис се обърна към него. Не бе харесал шегата.
— Ви е пуснал, искаш да кажеш — настоя той. — Чух те, преди да загубя съзнание и те уверявам, че познах гласа ти.
Усмивката напусна лицето на Йойона, заменена от твърд поглед.
— Трябваше да оставиш онзи човек да ме убие — отбеляза Франсис.
— Тогава щях да стана точно като теб — тихо отвърна Йойона, — а аз се страхувам от наказание, далеч по-страшно от самата смърт.
— Откъде знаеш? — настоя Франсис и приближи разтреперан от яд, като че възнамеряваше да удари Йойона.
— Да знам какво? — попита отецът.
— Че го убих! — призна Франсис и отстъпи назад, като дишаше тежко. — Убих Грейди Чиличънк. Откъде знаеш, че аз го убих на пътя?
— Не го знаех — отвратен и изненадан отвърна Йойона.
— Но ти току-що каза… — възрази Франсис.
— Говорех за поведението ти като цяло, не за нещо конкретно — прекъсна го Йойона. Погледна Франсис и видя, че е разкъсван от вътрешна борба.
— Няма значение — рече Франсис и махна с ръка. — Бе просто инцидент, нищо повече. Не го направих нарочно.
Йойона видя, че непорочният не си вярва изобщо, затова не каза нищо повече, когато Франсис напусна стаята му.
Не изяде храната, беше прекалено разтърсен от думите на Франсис.
Знаеше какво ще последва, затова отиде до леглото си и се помоли, не само за напътстване, но и за опрощение — изповедта на един обречен човек.
Тази нощ Съборът започна с дълго и несъществено въведение, представящо различните абати и придружаващите ги отци. Помпозна церемония, която щеше да трае до сутринта. Това бе единственото събитие, при което всички монаси от манастира домакин бяха поканени, така че в голямата зала се бяха събрали над седемстотин души, заедно с войниците от Всесърцатия отряд, които придружаваха абат Джеховит.
Йойона наблюдаваше това от последните редове, близо до изхода.
Опита се да държи Маркварт под око. След първата обща молитва и поздравите, той се отдалечи в сенките на стаята. Разговорите продължаваха и Йойона дори се замисли дали да не избяга. Колко време можеше да спечели, преди Маркварт и останалите да разберат, че го няма, зачуди се той.
Това щеше да е по-лесно, наистина.
Очакваше, че през нощта няма да се случи нищо и ще последва още един дълъг ден на молитва. Ала точно преди зазоряване върховният абат Маркварт отново зае мястото на оратора.