Обаче реши да използва отсъствието на битки и за още нещо.
— Готов ли си да започнеш нов занаят? — попита тя в една ясна утрин, докато Елбраян прибираше бивака и мърмореше, че са се успали и трябвало да тръгнат още призори.
Пазителят въпросително наклони глава към нея.
Пони вдигна торбичката със скъпоценните камъни и ги разтърси, а изражението на Елбраян стана кисело.
— Виждал си силата им — възмути се тя.
— Аз съм войн, а не магьосник — отговори Елбраян. — И в никой случай монах!
— А аз не съм ли войн? — закачливо попита Пони. — Колко пъти съм те отупвала?
Елбраян не можа да не се разсмее на това. Когато бяха малки в Дъндалис, преди да дойдат гоблините, с Пони се бяха борили няколко пъти и тя винаги бе излизала победител. Веднъж, когато я бе дръпнал за косата, тя дори го бе свалила в несвяст с точен удар в лицето. Тези спомени, дори припадъкът, бяха сред най-светлите за Елбраян, защото след тях бяха дошли тъмните времена, първото гоблинско нашествие, и много години двамата с Пони бяха разделени, като всеки мислеше другия за мъртъв.
Сега той бе Нощната птица, един от най-добрите войни в целия свят, а тя бе магьосница, обучена в изкуството на светите камъни от Авелин Десбрис, който на свой ред бе може би най-могъщият вълшебник в света.
— Трябва да се научиш да ги използваш — настоя Пони. — Поне мъничко.
— Ти и сама се справяш достатъчно добре — отвърна непокорно Елбраян, макар да се вълнуваше от мисълта сам да използва могъщите камъни. — Няма ли да сме отслабени, ако някои от твоите камъни са в мен?
— Зависи от ситуацията — отговори Пони. — Но ако те ранят, аз мога да използвам камъка на душата, за да изцеря раните ти. Какво обаче ще стане, ако аз съм ранена? Кой ще ме излекува? Или просто ще ме оставиш край някое дърво да умра?
Краката на Елбраян се подкосиха при тази мисъл. Не можеше да повярва, че не са се сетили за тази възможност досега и не бяха направили нищо по въпроса. Без да мисли за повече възражения, той рече:
— Трябва да тръгваме. — И вдигна ръка, когато Пони се опита да протестира. — Но по време на всяко ядене или почивка, ще се уча, особено на камъка на душата — добави той. — Винаги, когато сме будни, ще пътуваме или ще се учим.
Пони се замисли, след което кимна. После обаче, усмихвайки се лукаво, пристъпи към Елбраян, подръпна туниката му и сви чувствените си устни.
— Винаги, когато сме будни ли? — попита тя с престорена свенливост.
Дъхът на Елбраян секна и той не можа да отвърне. Ето това обожаваше най-много в тази жена — умението й винаги да го държи на ръба, да го изненадва и привлича с най-простите изказвания, с прикрито съблазнителни движения. Всеки път, когато си мислеше, че е стъпил на твърда земя, Пони намираше начин да му покаже, че земята всъщност е податлива като тинята в Мочурливите земи.
Беше късно, за да тръгват на път, рече си той, пък и внезапно осъзна, че поне известно време няма да ходят никъде.
Това, което най-много ги впечатли, бе величието на планините — наистина нямаше друга дума, която да изрази гледката. Двамата крачеха по каменисти пътеки, като Елбраян бе начело и проверяваше за следи.
Подир него крачеше Пони, която водеше Симфония за юздите, макар че благодарение на телепатичната връзка конят така или иначе щеше да ги следва. И двамата мълчаха, тъй като на такова място звукът на гласове изглеждаше неуместен, освен ако тези гласове не се извисяваха в хвалебствена песен.
Около тях планините се издигаха и докосваха небесата със заснежените си върхове. Облаците преминаваха над и под тях и пътниците често крачеха през мъгливия въздух. Вятърът духаше постоянно, но само заглушаваше всеки звук и тишината ставаше все по-дълбока.
И тъй те крачеха и се оглеждаха, смирени пред величието и силата на природата.
Елбраян знаеше, че е на прав път и доближава целта. Това място, тъй могъщо и изумително, носеше усещане за Андур’Блау Иннинес.
Пътеката се раздели покрай каменен блок, издигайки се наляво и спускайки се надясно. Елбраян тръгна наляво и направи знак на Пони да продължи надясно, преценявайки, че двете посоки скоро ще се пресекат. Той все още се катереше по лявата част на пътеката, когато чу вика на Пони. Спусна се надолу, като притича през неравната земя между пътеките и прескачаше камънаците като планинска котка. Колко често бе тичал по такъв терен, докато се обучаваше при Туел’алфарите!