Забави ход, когато забеляза Пони и Симфония да стоят съвсем спокойно. Приближи се до тях и последва погледа й отвъд ръба на скалния масив.
Под тях очевидно имаше долина, но тя бе скрита от гъста мъгла, подобна на сива завивка.
— Това не може да е естествено — обясни Пони, — никога не съм виждала такъв облак.
— Андур’Блау Иннинес — отвърна Елбраян, останал без дъх, и на лицето му се разля усмивка.
— Гората на Облака — добави Пони традиционният превод от елфически.
— Над нея винаги има облак, през целия ден, всеки ден… — започна да обяснява Елбраян.
— Невесело място — прекъсна го жената.
Елбраян й хвърли кос поглед.
— Не е така. Весело е — отговори той, — когато го пожелаеш.
Сега бе ред на Пони да изгледа спътника си озадачено.
— Дори не мога да го обясня — заекна Елбраян, — знам, че оттук изглежда сиво, но отдолу не е така, въобще не е така. Тази завивка е измамна и в същото време не е.
— Какво означава това?
Елбраян въздъхна и се опита да го обясни по друг начин.
— Отдолу също е сиво и красиво, макар и по меланхоличен начин — каза той, — но само ако искаш да е така. За тези, които предпочитат слънчеви дни, има къде да отидат.
— Сивото покривало изглежда доста плътно — със съмнение отговори Пони.
— Външният вид често лъже, когато става дума за Туел’алфарите.
Пони не пропусна да забележи почитта, с която Елбраян говореше за елфите. Беше виждала двама от тях и разбираше уважението му — макар че самата тя не бе така очарована от тях и в действителност ги намираше за леко арогантни и безсърдечни. Все пак сега Елбраян беше грейнал от щастие и изглеждаше като омагьосан.
А източникът на тази магия, знаеше тя, се намираше под тях. Затова реши да не спори, а да се довери на пазителя.
— До този миг не осъзнавах колко много ми липсват дните в Каер’алфар — тихо каза Елбраян — Колко ми е мъчно за Бели’мар Джуравиел и даже за Тунтун, която в ония години доста ми вгорчаваше живота.
Пони мрачно кимна, когато си спомни Тунтун, елфическата девойка, която се бе жертвала в Аида, за да спаси нея и Елбраян от едно от чудовищните творения на демона дактил — дух на човек, обвит от магма.
Елбраян внезапно се засмя, прогонвайки лошото настроение.
— Какво има? — попита Пони.
— Млечните камъни — отвърна пазителят.
Пони го погледна любопитно; беше й разказвал доста за дните си с елфите, но само веднъж бе споменал за млечните камъни. Ден след ден, седмица след седмица, месец след месец той бе прекарвал утрините си с тях. Те приличаха на гъби, макар и много по-здрави и корави. Всеки ден ги слагаха в едно мочурище, откъдето щяха да попият течност. Работата на Елбраян беше да ги събере в корито и да изстиска течността, която елфите използваха за направата на сладко и силно вино.
— Колко топла ще е храната ми зависеше от това колко бързо ще успея да издоя тези камъни — продължи Елбраян. — Вземах една кошница и тичах до коритото, след което се връщах пак и пак, докато събера дневната дажба. Междувременно елфите поднасяха храната ми, много гореща.
— И когато си се бавел, си я ядял студена — подразни го Пони.
— В началото — призна Елбраян, — но много скоро се справях така бързо, че даже си парех езика.
— Значи винаги си ядял топла храна.
— Не — поклати глава Елбраян с насмешлива усмивка, — защото Тунтун винаги ми пречеше, като ми поставяше капани, за да ме забави. Понякога бях по-умел и си хапвах топла храна, но често стоях в храстите, оплетен в невидима елфическа мрежа, и то точно пред храната, за да гледам как супата ми изстива.
Сега Елбраян вече можеше да говори за това с насмешка, преценявайки станалото с мъдрост, осъзнавайки колко ценни бяха понякога жестоките уроци на Туел’алфарите. Колко силни бяха станали ръцете му от изстискването на камъните и колко здрав духът му, кален от опитите да се справи с Тунтун. Сега можеше да се смее на това, но навремето почти се бе сбил с девойката — всъщност веднъж наистина се опита и претърпя тежко поражение. Въпреки лошото отношение, унижението и болката, Елбраян бе осъзнал, че Тунтун дълбоко в сърцето си му е мислила само доброто. Тя не му бе майка, роднина или дори приятел по онова време. Беше му инструктор и макар методите й често да бяха сурови, винаги бяха изключително ефективни. Елбраян дори я беше обикнал.
И сега всичко, което му бе останало от Тунтун, бяха спомените.