Пони ахна изненадано.
— Не може да бъде — каза тя, — не бихте убили Нощната птица.
Но Елбраян разбираше по-добре. Туел’алфарите живееха съгласно кодекс, различен от човешкия, кодекс, който малцина можеха да възприемат. За тях всеки, който не е от расата им, дори тренираните от тях пазители, бе по-нисш. Те можеха да бъдат най-добрите съюзници на тоя свят, да се борят до смърт, за да защитят приятел, рискувайки всичко, както Джуравиел бе направил за бегълците, и то само от съчувствие.
Но веднъж заплашени, елфите ставаха непреклонни и Елбраян въобще не бе изненадан да научи, че са подготвили такъв смъртоносен капан за странници в тези гибелни времена.
— Аз н’Туел’алфар ли съм? — смело попита пазителят, поглеждайки елфическия си приятел право в очите. Прочете в тях болка и дълбоко огорчение.
— Няма значение — вяло отвърна Джуравиел. — Мъглата различава само физическото тяло. За нея ти си човек и нищо друго. За нея наистина си н’Туел’алфар.
Елбраян искаше да продължи с въпросите, да разбере какво мисли приятелят му, но реши, че сега не му е времето.
— Ако имаше някакъв начин да поискам разрешение да дойда с Пони, щях да го направя — искрено каза той. — Просто си спомних пътя и дойдох, това е всичко.
Джуравиел кимна, удовлетворен, след което на лицето му внезапно разцъфна топла усмивка.
— И съм щастлив, че го стори — весело каза той. — Радвам се да те видя отново, да знам, че и двамата — той погледна към Пони — сте оцелели след изпитанието в Аида.
— Знаеш ли за Авелин и Брадуордън?
Джуравиел кимна.
— Имаме си начини да събираме информация — каза той. — Така и узнах, че двама любопитни човеци наближават защитените граници на Андур’Блау Иннинес. А по всички сведения само двама души, Нощната птица и Пони, са напуснали прокълнатия Барбакан.
— Мир на праха на Авелин — тъжно каза Елбраян. — И на Брадуордън.
— Авелин Десбрис беше добър човек — съгласи се Джуравиел. — Гората ще скърби за кончината на Брадуордън. Неговата песен бе нежна, а духът му — непримирим. Често съм слушал мелодията на неговата гайда, тъй хармонична на гората.
И Елбраян, и Пони кимнаха в знак на съгласие. Когато бяха още деца в Дъндалис, в ония по-добри, невинни времена, двамата бяха чували свирнята на Брадуордъновата гайда, но не знаеха кой е гайдарят.
Хората от двата града по гористите земи — Дъндалис и Тревясал лъг, по онова време Края на света още го нямаше — наричаха непознатия свирач Горския дух и не се бояха от него, тъй като смятаха, че създание, способно да създава така призрачно красива музика, не би било заплаха за тях.
— Но стига тъжни приказки — внезапно каза Джуравиел, сваляйки малък вързоп от гърба си. — Донесох храна — вкусна храна — и Куестел’н’Туел.
— Богъл — преведе Елбраян името на елфическото вино, което се приготвяше от преработената от млечните камъни вода. Понякога то бе разпространявано сред хората по тайни канали под името слисавица, което описваше както блатото, откъдето идваше напитката, така и състоянието, което тя предизвикваше в ума на хората.
— Да отидем и да си установим бивак — предложи Джуравиел. — Далеч от този вятър и подслонени от мраза на настъпващата нощ.
— Тогава ще можем да хапнем и поговорим по-приятно.
Двамата приятели бързо се съгласиха и осъзнаха, че предишната им нервност е била само плод на търсенето на вълшебната долина.
Сега, когато проблемът с Андур’Блау Иннинес вече бе разрешен, и двамата можеха да си отдъхнат, защото нямаше гоблини, паури или дори великан, който да дръзне да се появи така близо до дома на елфите.
Когато седнаха да се хранят, Елбраян и Пони установиха, че Джуравиел изобщо не е преувеличил качеството на донесената храна — сладки закръглени ягоди, отгледани под нежните стволове на Каер’алфар, и хляб, омесен с капки от Куестел’н’Туел. Храната не бе много, но пък беше невероятно вкусна и наистина бе най-хубавата вечеря, която уморените спътници бяха вкусвали от месеци.
Виното също помогна, премахвайки напрежението от неприятните обстоятелства около срещата им, като позволи на Елбраян, Пони и елфа да забравят опасностите от продължаващата война и факта, че светът им е пълен с гоблини, паури и великани. Говореха за отдавна отминали времена, за обучението на Елбраян в долината на елфите, за живота на Пони в Палмарис и времето, когато бе служила като войник в армията на Хонс-де-Беер. Разговорът им продължаваше все така леко и приятно, разказваха си анекдоти, а Джуравиел им разправи много за Тунтун.