— Ние сме двадесет и пет здрави… — започна Франсис.
— Не разчитай на подкрепата на двадесет и петимата — предупреди Маркварт.
Това също накара Франсис да се замисли.
— Все пак — започна той колебливо, — има достатъчно от нашите, за да хванат Авелин и да го върнат в Сейнт Мер-Абел.
— Не — простичкият начин, по който отвърна Маркварт, накара Франсис отново да се почувства като на тръни.
— Но…
— Ако видите Авелин Десбрис — мрачно обясни Маркварт, — ако хванете и най-малката следа, ще се върнете при мен с откраднатото от него и с новини за смъртта му. Ако е възможно и с главата му.
Брат Франсис изпъна рамене. Той не бе благ човек и вероятно щеше да е още по-високо в йерархията, ако не се бе замесил в някои битки твърде нетърпеливо. Въпреки това никога не бе очаквал такава заповед от върховния абат на Сейнт Мер-Абел. Франсис обаче бе амбициозен и сляпо верен монах и никога не позволяваше на съвестта си да застане на пътя на заповедите.
— Няма да ви проваля — каза той. — Отец Йойона и аз…
— Внимавай с Йойона — прекъсна го Маркварт, — а също така и с брат Браумин Херде. Те са първи и втори в йерархията на пътуването до Барбакан във всяко отношение, що се отнася до ликвидирането на демона дактил. Стане ли дума за Авелин обаче, брат Франсис говори от името на върховния абат, а думата на абата е закон, който не подлежи на обсъждане.
Брат Франсис се поклони дълбоко и след като абатът махна с ръка, се обърна и напусна стаята, нетърпелив и очакващ нови възможности.
Всички в Сейнт Мер-Абел спяха дълбоко, когато брат Браумин измина пътя до горните етажи на древната сграда. Макар че мисията му бе жизненоважна — вече бе предупредил брат Висченти да го чака в килията си, — той мина по обиколен път, през дългия тесен коридор покрай крайморската стена на абатството. Без никакви факли, които да горят по външните стени на сградата или по малкото докове отдолу, Браумин имаше възможност да се наслади на невероятната гледка на нощното небе, в което милиони звезди блещукаха и се отразяваха в тъмните води на великия Мирианик. Родил съм се твърде късно, унесе се в мисли той, докато се взираше през един от високите и тесни прозорци. Бе мечтал да иде до Пиманиникуит, екваториалния остров, от чиито брегове монасите от Сейнт Мер-Абел събираха светите камъни. Такива пътувания се случваха на всеки 173 години, веднъж на шест поколения.
Браумин Херде не трябваше даже да знае подробности за това, тъй като все още не бе отец, но Йойона му бе разказал историята за най-скорошното пътуване, за това как братята Авелин, Тагрейн, Пелимар и Куинтал бяха изминали пътя до острова на борда на специално нает кораб на име „Бягащия с вятъра“. Последвалото унищожение на кораба от монасите, извършено, след като той бе изпълнил мисията си и отплаваше от Сейнт Мер-Абел, бе причината брат Авелин да се изправи срещу Абеликанската църква. Така бе казал отец Йойона. Мислейки за това сега, младият монах се опита да си представи гледката на балистите и катапултите и на цялата магия на вълшебните камъни, стоварени върху един-единствен кораб. Браумин бе наблюдавал гнева на Сейнт Мер-Абел, излял се срещу нашествието на паурите, и потръпна като си представи тази сила, насочена срещу един кораб и нищо неподозиращия му екипаж.
Каква съдбовна нощ е било, помисли си Херде. Ако Авелин не бе научил за това унищожение, дали щеше да остане верен и отдаден служител на върховния абат Маркварт? И ако, както се подозираше, Авелин бе изиграл важна роля в може би съдбовните събития на север, отвъд гористите земи и в Барбакан, какво ли зло щеше да държи света, ако той наистина си бе останал в абатството?
Браумин Херде прокара пръсти през къдравата си черна коса. Всяко нещо си има причина, казваше майка му. Нищо не се случва просто така.
В случая с брат Авелин тези думи звучаха особено истинно.
Той се отдръпна от прозореца и продължи по пътя си. Ходеше тихо, но бързо по коридора. Повечето монаси вече бяха заспали — това се изискваше от по-младите монаси и се препоръчваше на по-старите, макар, че девето- и десетокурсниците сами си определяха вечерния час, ако имаха важна работа, като например преписването на стари текстове, или, помисли си Браумин с усмивка, заговор срещу върховния абат.
Браумин също искаше да си легне, той трябваше да стане призори и малко след това да тръгне на път, дълъг и опасен.
Кимна доволно, когато видя как бледа светлина се процежда под вратата на стаята на Висченти Марлборо. Почука тихо на вратата — не желаеше да буди никой в съседните килии, нито искаше да привлича внимание с присъствието си.