— Проклятие — зави гоблинът. — Ударен съм!
Втората стрела на елфа го прониза в гърлото и той рухна, като гъргореше и отчаяно притискаше смъртоносната рана.
Елфът обаче не го наблюдаваше, след като бе видял тактиките на великана. И наистина, един огромен камък се стовари върху дървото, точно където Джуравиел бе застанал допреди миг.
Елфът обаче вече бе далеч, на друго дърво, и се засмя звънко — знаеше, че великаните мразят това.
— Не става така, големи глупако! — запя Джуравиел и подчерта думите си с една стрела право в лицето на великана.
Но дори този тъй съвършен изстрел имаше минимален ефект, тъй като гигантът махна стрелата от себе си, сякаш пъдеше досадно насекомо. Емоционалната щета обаче допадна на Джуравиел. Великанът изрева и се втурна в сляпо преследване, като събаряше дърветата по пътя си и крещеше на гоблините да го последват.
Скоро елфът бягаше, скачайки по високите клони и спирайки се от време на време, за да подхвърли някоя обида или, когато имаше възможност, да пусне стрела, колкото да е сигурен, че преследвачите му го следват. Той не вярваше, че ще убие великана и се съмняваше, че ще има шанса да повали дори някой гоблин, но реши, че да отвлече един гигант и половин дузина гоблини от битката, е сериозно постижение.
Острите уши на елфа доловиха звуците от битка скоро след това, но сега тя бе далеч на север, а той и преследвачите му бяха слезли на юг, по-близо до Каер Тинела, далеч от падналия човек.
Джуравиел смяташе да ги накара да тичат цялата нощ, ако се наложеше, отвъд Каер Тинела и по целия път към Земепад.
— Охо, добра работа — одобрително каза Елбраян, когато видя втората група стрелци на хората да се придвижва на изток, зад армията от чудовища.
Пони го изгледа с любопитство.
— Познавам тази тактика — обясни пазителят, — ще ударят от двете страни. Искат да заблудят противника. — Усмивката му стана още по-широка.
— И аз я знам — съгласи се Пони, сещайки се накъде бие приятелят й. — Това значи…
— Бестър О’Комли — кимна пазителят. — Да се надяваме.
— Да видим ще има ли място и за нас — добави Пони и пришпори Симфония. Огромният жребец се спусна напред, трополейки с копита и приближавайки втората група от армията на Белстър.
Елбраян упъти Симфония на юг от враждуващите сили — ако не се брои една група изчадия, които по незнайна причина търчаха на юг. Скрит зад дебелите дънери на боровете, пазителят слезе от коня и подаде юздите на Пони.
— Пази се — прошепна й той и докосна ръката й. За негова изненада Пони му подаде диаманта.
— Аз не мога да го ползвам, без да привлека внимание — обясни тя.
— Но ако те приближат… — започна да възразява Елбраян.
— Помниш ли горичката в Мочурливите земи? — отвърна Пони спокойно. — Тогава бяха близо.
Споменът за касапницата успокои пазителя. Ако чудовищата успееха да приближат Пони, щеше да е жалко за тях, не за нея.
— Вземи диаманта и маркирай целите ми с него — обясни жената, — ако можеш да използваш хематита, значи можеш да използваш и диаманта. Силата на всеки камък се призовава горе-долу по един и същ начин. Освети ми някоя банда паури и после се отдръпни.
Елбраян стисна ръката й по-силно и я придърпа към себе си, като се изправи на пръсти, за да я целуне.
— За късмет — каза той и понечи да тръгне.
— И за по-късно — хитро добави Пони, когато Елбраян се скри от погледа й. Но веднага си припомни пакта, който бяха сключили, и въздъхна раздразнено. Тая работа се проточваше по-дълго, отколкото й харесваше.
По-дълго, отколкото се харесваше и на Елбраян. С котешкото око пазителят виждаше отлично в нощта. И все пак, когато провокиращият отговор на Пони долетя, той почти падна в една яма.
Пое си дълбоко дъх и прогони от ума си всякакви картини, които коментарът й бе породил, като потъна напълно в настоящето. Затича се към шума от битката, адреналинът пробяга през вените му и той изпадна в състояние, подобно на транс. Бе същинско въплъщение на войн, движещ се в перфектен баланс и с изострени сетива, които откриваше в би’нел дасада, своя сутрешен танц с меча.
Сега той бе Нощната птица, обученият от елфите боец. Дори стъпката му сякаш се смени, ставаше по-лека и гъвкава.
Скоро бе достатъчно близо, за да види сражаващите се. Трябваше да си припомня постоянно, че за разлика от скъпоценния си камък, той самият не вижда много надалеч и паурите и гоблините са слепи за ставащото отвъд светлината на факлите им. А за тези, които не носеха факли, нощната битка в гората бе повече въпрос на усет. Пазителят гледаше, преценяваше ситуацията и се опитваше да не се разсмее на глупостта, на която ставаше свидетел. На това, че хора и паури често се разминаваха, понякога само на десетина фута, без въобще да се забележат.