Спорът продължи, последван от няколко гръмки заплахи от страна на подобния на невестулка гоблин, който бе набрал самочувствие от присъствието на великана. След обещание за ужасна смърт на всеки, който откаже да се подчини на заповедите му, той се обърна и се отдалечи.
Нощната птица взе една от задигнатите стрели и стреля под ъгъл така, че тя мина точно между двамата дребосъци в края на лагера.
Грозният гоблин падна тежко, заквича и се опита да извади стрелата.
Настана същински хаос, всички закрещяха и започнаха да се обвиняват взаимно за убийството.
Тримата стрелци бяха най-объркани, всеки крещеше на другите двама и броеше стрелите в колчаните им. Един изписка да огледат стрелата, забита в гърба на водача им, и твърдеше, че неговите си имали отличителни белези.
Разгневеният фомориец обаче нямаше търпение за такова сложно разследване. Пристъпи напред и така тресна протестиращия стрелец в лицето, че го запрати надолу по тревистия склон. После сграбчи втория, докато третият се мъчеше да се измъкне, вдигна го и го прекърши.
Всички в лагера нападнаха третия стрелец, защото сметнаха опита му за бягство за признание за вина. Кръвожадни и жестоки, те не спряха да мушкат и разкъсват нещастното създание дълго след като писъците му бяха утихнали.
За пазителя гледката на този брутален спектакъл само потвърждаваше убеждението му, че тези отвратителни същества са абсолютно неспособни на милост. Макар убийствата да свършиха бързо, бутането, блъскането и обвиненията не престанаха. Елбраян обаче вече бе видял достатъчно. В лагера бяха останали около дузина гоблини, без водача, който обаче скоро нямаше да може да се бие, и фоморийския великан.
Тринадесет срещу трима, ако се броеше и Симфония.
Пазителят хареса съотношението на силите.
Скочи от дървото право върху гърба на Симфония. Огромният жребец изпръхтя и запрепуска към задната страна на могилата. Последното, което Нощната птица желаеше, бе да прогони гоблините надолу по хълма, където щяха да се разпръснат. Затова се насочи на запад, после на юг и накрая обратно на изток, търсейки с поглед Пони, която бе скрита в края на дългата и тясна пътека. Помахаха си и пазителят потърси нова удобна за нападение позиция. Сега идваше неговият ред да чака.
Гоблините в лагера продължаваха да се карат. Изобщо не допускаха вероятността някой външен да е прострелял лидера им, докато Пони не удари.
Това стана, когато един гоблин се появи на края на пътеката и се облегна на каменната стена. Махна металния си шлем — още една странност за тези примитивни създания, — почеса се по главата и пак го сложи, като говореше с друг гоблин, който бе извън полезрението на Пони. Тя се съсредоточи върху първия и по-точно върху шлема му, като държеше пред себе си черен камък с груби ръбове, магнетит, наричан още руден камък. Потъна в камъка и започна да гледа през него към пътеката. Всичко пред погледа й се размаза и замъгли — всичко освен шлема, чийто образ стана кристално ясен. Тя почувства енергията, която се заформяше в камъка, отдаде й се и я комбинира с магическите му сили. Усети как привличането към шлема расте и как камъкът се съпротивлява на хватката й. Когато привличането достигна своя пик и изглеждаше, че камъкът ще избухне от насъбраната магия, тя го пусна. За едно мигване на окото той премина разстоянието до шлема и се удари в него, превъртайки гоблина и поваляйки го мъртъв на земята.
Как само изпищя спътникът му! Пони не се изненада като видя, че фоморийският великан се обръща и хуква по тясната пътека, мучейки от ярост. Тя вдигна друг камък, малахита, камъка на левитацията, и само след миг гигантът установи, че краката му вече не докосват земята. Това обаче не спря устрема му и внезапно безтегловното му тяло полетя по инерция напред. Пътеката леко се извиваше и великанът се блъсна в една от стените. Опита се да се протегне и да намери нещо, за което да се задържи, но вече бе твърде късно и само се завъртя през глава, отчаяно размахал ръце.
Пони едва издържаше на усилието да задържа великана във въздуха и знаеше, че няма да може да го прави още дълго. Това обаче не се и налагаше. Тя се приведе много ниско и остави превъртащия се великан да профучи над нея. Щом той полетя през ръба на пропастта, тя наруши концентрацията си, освободи магическата енергия на камъка и остави звяра да падне.
Озърна се и видя в края на пътеката шепа гоблини, които я гледаха със зяпнала уста и не смееха да се приближат.
Тя бързо се протегна към третия камък, графита, и потъна дълбоко в себе си, за да намери още магическа енергия. Вече бе изразходвала повече магия откогато и да било и не хранеше големи надежди следващото й заклинание — мълнията — да има особена сила.