— А ако ги претоварим дотолкова, че да не могат да продължат — възрази отецът.
— Има си начин — спокойно каза брат Франсис.
Отец Йойона знаеше за какво говори той — в старите томове Франсис се бе натъкнал на формула, комбинация на магическите камъни, която можеше да изтръгне живата сила на едно животно и да я даде на друго. Отец Йойона намираше процеса за варварски и се молеше да няма повод дори да го обсъжда. Беше се надявал да удържа похода по план, за да възпира Франсис, защото амбициозният и нетърпелив брат със сигурност имаше желание да опита новата магическа комбинация само за да добави голяма бележка в своя доклад за пътуването. Сега, когато бяха изправени пред дълъг и тежък път, отецът погледна брат Браумин, който само сви рамене. Накрая Йойона вдигна ръце пораженчески и каза на брат Франсис:
— Направи го.
Монахът кимна, без да може да скрие усмивката си, и се оттегли.
Използвайки тюркоаза и хематита, монасите под ръководството на брат Франсис хванаха първите елени за по-малко от час. Нещастните диви животни бяха завързани зад конете и върху тях отново бе използвана комбинацията на хематита и тюркоаза, този път, за да изсмучат живота им и да го предадат на конете.
Скоро елените бяха оставени назад, два от тях мъртви и още два твърде немощни, за да се държат на краката си. Отец Йойона ги погледна с искрено съчувствие. Той трябваше отново и отново да си напомня важността на мисията им и факта, че ако не намерят отговори и чудовищата не бъдат прогонени, още много хора и животни щяха да страдат.
Въпреки това гледката на изтощените животни на пътя го натъжи изключително много. Абеликанският орден не бива да си позволява такива тъмни деяния, помисли си той.
Още елени бяха докарани и веднъж дори една огромна мечка, която не представляваше заплаха, тъй като й бе повлияно телепатично. Постоянно освежавани от открадната енергия, конете преминаха повече от 60 мили, преди слънцето да залезе, а керванът отново пътува дълго през нощта.
С изобилието на диви животни и отсъствието на чудовищата нито Йойона, нито Франсис се съмняваха, че до няколко дни ще се върнат в графика, независимо от обиколния път.
— Само гоблини — обяви един човек, удряйки канчето си с ейл по дъбовата маса така силно, че металната дръжка се счупи и златистата течност се разля. Човекът бе едър и силен, с едри плещи и гъста брада. Той обаче не се открояваше с нищо в това събрание на тридесетима мъже от Тол Хенгор. Всички бяха като него — високи, силни и закалени от свирепия климат на южен Алпинадор.
— Поне стотина гоблини — обади се друг. — И с тях има един-двама великани, без съмнение.
— И онези ужасни малки джуджета — добави трети. — Грозни като кучешки задник, но по-здрави от подкова!
— Ха! Пак ще ги смачкаме, всичките! — изръмжа първият.
Вратата на хана се отвори и всички се извърнаха, за да видят как влиза мъж, висок дори по алпинадорските стандарти. Той бе видял повече от шестдесет зими, но стоеше изправен като двадесетгодишен младеж и нито в мускулите, нито в стойката му се долавяше някаква отпуснатост. В града и из цял Алпинадор се носеше мълвата, че този човек е омагьосан от феи и в някаква степен това бе вярно. Косата му бе руса и дълга, спускаше се до доста под раменете, а лицето му бе украсено от добре поддържана златиста брада, подчертаваща очите му — ясни и сини като чистото северно небе. Всички хвалби секнаха на мига в присъствието на този велик човек.
— Виждал ли си ги? — попита един от мъжете. Много глупав въпрос за всеки, който познаваше пазителя Андаканавар.
Той приближи дългата маса и кимна, след което изтегли гигантския си клеймор иззад рамото си и постави окървавеното му острие на масата.
— Е, остана ли нещичко и за нас? — запита един мъж и избухна в смях, който скоро зарази всички.
Всички, освен един.
— Остана прекалено много — отвърна мрачно Андаканавар и стаята притихна.
— Само гоблини — повтори решително човекът, разлял ейла си.
— Гоблини, великани и паури — поправи го пазителят.
— Колко великани? — долетя въпрос от края на залата.
— Бяха седмина — отвърна пазителят, надигайки блестящото си острие пред очите им, — но сега са само пет.
— Не са толкоз много — казаха двамина едновременно.
— Твърде много са — повтори Андаканавар, този път по-твърдо. — Докато техните по-малки слуги ви държат заети, великаните ще унищожат Тол Хенгор.