Гордите северняци се спогледаха ядно и нервно, не знаеха как да отвърнат на това. Почитаха Андаканавар дълбоко — никога не ги беше подвеждал. За последните няколко месеца нашествието по суша и море бе притиснало много градове на Алпинадор и немалко вече бяха паднали. Обаче където бе неуморимият Андаканавар, везните се накланяха в обратната посока и алпинадорците се представяха добре.
— Какво да правим тогава? — попита Брюнхелд, вождът на Тол Хенгор.
Мъж, голям колкото мечка, се бе опрял на масата и гледаше пазителя в очите. Махна с ръка на жената, която чакаше до стената на кръглата шатра, и тя взе един парцал и приближи великия пазител.
— Ще отведеш хората си на запад — обясни Андаканавар и подаде клеймора си на жената. Тя започна да го чисти с благоговение.
— И да се крием в горите като жени и деца? — попита онзи, който бе разлял ейла си, и скочи от мястото си. Понеже бе пил прекалено много, той се олюля на нестабилните си крака и човекът до него го дръпна да седне отново.
— Ще продължа да се боря с великаните — каза пазителят. — Ако мога да ги победя или отвлека надалеч, ти и войните ти ще нанесете ответен удар и ще си върнете Тол Хенгор.
— Не искам да напускам дома си — отговори Брюнхелд и залата се смълча. Брюнхелд бе водачът. Беше спечелил тази позиция в битка и племето щеше да послуша думите му, каквото и да кажеше Андаканавар. — Но ще ти се доверя, приятелю — добави той и постави ръка на рамото на пазителя. — Удари ги бързо и силно. Би било най-добре, ако тези отвратителни същества не стъпят в Тол Хенгор. А ако го направят, надявам се да се махнат бързо. Не ми се нрави криеницата в гората, не и на моята възраст. — Последното бе изречено с намигване, тъй като той бе поне с 15 години по-млад от Андаканавар, който пък, от своя страна, живееше почти постоянно в дълбоката гора.
Пазителят кимна към водача, след това към всички останали. Взе парцала от жената и доизчисти кръвта от оръжието си. После го вдигна, за да го видят всички. Беше елфически меч, наречен Ледоразбивача, най-огромният предмет, правен някога от силвърил. Ледоразбивача никога не се нащърбваше и не се затъпяваше, а в ръцете на Андаканавар можеше да отсече някое по-малко дърво с един удар. Пазителят прибра меча в ножницата си, кимна към Брюнхелд и излезе.
Отец Йойона и Браумин Херде стояха на един висок хребет и гледаха към малкото селце долу — каменни къщи, скупчени в широка и плитка долина. Слънцето вече бе ниско на запад и хвърляше дълбоки сенки в долината.
— Отдалечихме се повече, отколкото предполагахме — разсъди братът.
— Алпинадор — съгласи се отец Йойона. — Или сме пресекли Гористите земи, или тези варвари са се нанесли отвъд признатата южна граница.
— Мисля, че е първото — отговори брат Браумин, — така смята и брат Байжюс, майстор в употребата на секстанта.
— Магията, използвана върху дивите животни, очевидно е ефективна, макар и неморална — рече Йойона.
Брат Браумин погледна своя спътник, изучавайки го. Той също не бе очарован от изсмукването на жизнената сила на невинни диви животни, макар да не изглеждаше така огорчен като Йойона.
— Дори упоритият Франсис се съгласи, че сме наваксали времето, изгубено в обикаляне — продължи старият отец. — Макар че той нямаше голям избор, след като и абат Маркварт се съгласи с източния път.
— Когато е несъгласен с нещо, брат Франсис рядко има нужда от подкрепа — дори и от тази на логиката — отбеляза Браумин и накара наставника си да се разсмее. — Сега той планира новия ни маршрут със същата страст, с която подготвяше и първоначалния.
— Не е голяма изненада — отвърна отец Йойона, снишавайки гласа си до шепот, когато видя, че приближават двама по-млади монаси. — Брат Франсис би сторил всичко, за да впечатли върховния абат.
Брат Браумин се подсмихна, но загуби доброто си настроение, когато видя мрачното изражение на новодошлите.
— Простете за нахлуването ни, отец Йойона — рече брат Делман.
Двамата млади монаси се поклониха.
— Да, да — нетърпеливо каза отецът, виждаше, че нещо не е наред. — Какво има?
— Група чудовища — обясни брат Делман. — Идват от запад и са се насочили към селцето.
— Брат Франсис казва, че можем лесно да ги избегнем — намеси се другият монах. — И това е вярно, но редно ли е да оставим онези селяни да бъдат избити?