Отец Йойона се обърна към Браумин, който клатеше глава така бавно, сякаш самото действие му причиняваше изключителна болка.
— Абат Маркварт ни даде указания, които са много ясни по този въпрос и не търпят компромис — каза тъжно непорочният. — Не бива да се свързваме с приятели или да се борим с врагове, поне докато не завършим мисията си в Барбакан.
Йойона погледна към селото и към струите дим, които мързеливо се издигаха от комините. Представи си колко тъмни щяха да станат те скоро, черен пушек, извиващ се над горящите къщи, докато мъже, жени и деца бягат с писъци на ужас и болка.
И след това умират в адски мъки.
— Какво нашепва сърцето ти, братко Делман? — попита неочаквано отецът.
— Аз съм верен на върховния абат Маркварт — отговори младият монах без колебание и изпъна решително рамене.
— Не те попитах какво би сторил, ако решението зависи от теб — обясни му Йойона. — Само искам да разбера какво ти нашепва сърцето. Какво би било редно да сторят монасите от Сейнт Мер-Абел в ситуация като тази.
Делман отвори уста да каже, че трябва да се борят за живота на хората в селото, сетне се спря объркан. Отново опита да каже нещо, този път за голямата цел, за висшето благо на целия свят. Но спря и изпъшка безпомощно.
— Традицията на Абеликанския орден е да защитава тези, които не могат да се спасят сами — намеси се другият млад монах. — В нашия регион ние често сме приютявали селяните, които търсят закрила зад стените на абатството във времена на гибел, като при нашествието на паурите или развихрили се бури.
— Ами висшето благо? — попита отец Йойона, спирайки младия монах, преди да е набрал инерция.
Когато отговор не последва, Йойона опита друга тактика.
— Колко хора има долу според вас? — попита той.
— Тридесет — отвърна брат Браумин, — може би дори петдесет.
— Струват ли си петдесет живота провала на нашата мисия, риск, който със сигурност поемаме, ако се намесим?
Отново последва само мълчание. Двамата монаси няколко пъти се спогледаха, сякаш всеки искаше другият да намери правилния отговор.
— Знаем позицията на абат Маркварт по този въпрос — отбеляза брат Браумин.
— Абат Маркварт би настоял, че те не си струват потенциалната цена — безцеремонно каза отец Йойона. — И би защитил тезата си много добре.
— А ние сме верни на абат Маркварт — каза брат Делман, като че този факт слагаше край на дискусията.
Но отец Йойона нямаше да го остави да се измъкне така лесно, нямаше да остави Делман или когото и да било от другите да прехвърли отговорността за решението другиму. Решение, което според него засягаше същността на Абеликанския орден и бе в основата на спора му с Маркварт.
— Ние сме верни на заветите на Църквата — поправи го той, — а не на човеци.
— Върховният абат въплъщава тези завети — възрази брат Делман.
— Такава е нашата надежда — отговори отецът. Той отново погледна към Браумин, тъй като той бе видимо изнервен от думите му.
— Какво би казал ти, братко Браумин? — внезапно попита отецът. — Ти си бил в служба на Църквата повече от десет години; какво ти подсказва изучаването на заветите на Абеликанската църква? Според тия завети струват ли си петдесет или сто живота риска за висшето благо?
Браумин се напрегна, изненадан, че отец Йойона го оставя сам да решава, че го кара да разкрие публично това, което е в душата му.
Мислите му се върнаха към битката с паурите в Сейнт Мер-Абел, към селянина, когото абатът бе обсебил и чието тяло бе хвърлил на смърт.
Това действие бе към висшето благо — много паури бяха измрели от тази атака — и въпреки това оставяше лош вкус в устата и черен студ в сърцето.
— Струват ли си? — настоя Йойона.
— Да — отговори искрено Браумин. — Един-единствен живот си струва риска. Когато пред нас има толкова важна мисия, ние не бива да се отклоняваме от пътя си, за да спасяваме изпадналите в беда, но когато Господ ги разположи пред нас, ние сме длъжни по най-свят начин да помогнем.
Двамата млади монаси ахнаха едновременно, изненадани от думите, но и някак облекчени — това особено много личеше на лицето на младия Делман.
— А вие двамата — попита ги Йойона, — какво бихте предприели?
— Бих искал да спасим селцето — отговори брат Делман, — или поне да ги предупредим за приближаващото нашествие.
Другият монах кимна в съгласие.