Накрая защитата на гиганта отслабна и той вече трудно се удържаше на ръба. Нощната птица спокойно пристъпи напред и го изрита в лицето.
Създанието падна отново в пропастта, дълбока трийсетина фута.
Обаче бе решено да се изкачи отново и упорито тръсвайки глава, се изправи на колене.
Пони, която бе застанала зад гърба на Елбраян, му рече:
— Май ще имаш нужда от това — и му подаде Ястребокрилия.
Четвъртата стрела най-сетне уби великана и Пони се отправи назад към укреплението, довършвайки ранените гоблини. В това време Симфония се бе върнал — предните му копита бяха оцапани с гоблинска кръв.
Тримата приятели отново се събраха.
— Е, мина още един ден — сухо каза Пони, при което пазителят само кимна.
Забеляза обаче, че гласът й звучи някак обезкуражено, сякаш битката, колкото и гладко да бе минала, бе незадоволителна за нея.
Глава 2
Сейнт Мер-Абел
Бръчките му, осветени от светлината на факлите, изглеждаха по-дълбоки отвсякога — дълбоки бразди на старо и обветрено лице на човек, видял твърде много. По преценка на отец Йойона, Далбърт Маркварт, върховният абат на Сейнт Мер-Абел и най-високопоставеният човек в йерархията на Абеликанския орден се бе състарил неимоверно в последните години. Едрият Йойона, самият той не особено млад човек, внимателно изучаваше Маркварт, докато стояха на стената на великото абатство и се взираха в залива Вси светии. Йойона се опита да съпостави този образ на абата, небръснат и с торбички под очите, със спомена за мъжа отпреди четири години, когато в лето господне 821-во нетърпеливо чакаха пристигането на „Бягащия с вятъра“. Корабът, с който се върнаха четирима от братята в Сейнт Мер-Абел, събрали светите камъни от Пиманиникуит.
Нещата доста се бяха променили от ония дни на надежда и почуда.
Мисията беше успешна, бяха взети огромно количество скъпоценни камъни, които бяха правилно подготвени. Трима от братята бяха оцелели, с изключение на горкия Тагрейн, ударен от метеоритен дъжд, макар че и брат Пелимар бе починал скоро след това.
— Колко жалко, че не Авелин бе ударен от падащ камък по главата! — често казваше абат Маркварт през последните години, тъй като Авелин, след като бе постигнал най-големия успех в историята на Църквата, като грижещ се за светите камъни, се бе завърнал променен и според Маркварт бе извършил най-гнусната възможна ерес в Ордена.
Авелин бе откраднал някои от камъните и бе избягал, и то като уби отец Сихертън, наставник на Йойона и приятел на Маркварт.
Върховният абат не бе забравил кражбата. Нещо повече — той беше наставлявал оцелелия от групата на четиримата братя, здрав и груб човек на име Куинтал. Под жестокото обучение на Маркварт Куинтал беше станал брат Правда и бе изпратен след Авелин със заповед да го върне жив или мъртъв.
Но преди месец до абатството бе достигнала мълва, че Куинтал се е провалил и е убит.
Въпреки това Маркварт нямаше никакво намерение да остави Авелин на мира. Той беше оставил Де’Унеро — най-съвършения войн в абатството и по мнение на Йойона най-свирепия човек на земята — да тренира не един, а двама братя Правда като заместници на Куинтал.
Йойона изобщо не харесваше Де’Унеро, считайки нрава му за крайно неподходящ за брат от Абеликанската църква, и никак не бе доволен, че е издигнат в ранга отец на мястото на покойния Сихертън. Изборът му на ловци също беше притеснил Йойона, тъй като той подозираше, че младите монаси, братята Юсеф и Данделион, бяха допуснати в Сейнт Мер-Абел заради тази едничка цел. И двамата определено не превъзхождаха с нищо мнозина други, на които това бе отказано.
Но и двамата можеха да се бият.
Така дори изборът на нови монаси в Ордена, най-голямата отговорност на абати и отци, бе станал част от манията на Маркварт да изчисти името си. Върховният абат искаше камъните си обратно.
И ги искаше отчаяно, реши отец Йойона, докато гледаше измъченото му лице. Далбърт Маркварт изглеждаше като обсебен. Ако в началото искаше просто Авелин да бъде заловен и съден, сега той желаеше смъртта му — бавна и болезнена; искаше той да бъде измъчван, разкъсан, да изтръгне сърцето му и да го постави на клада пред Сейнт Мер-Абел.
Маркварт вече почти не говореше за Сихертън — мислеше единствено за камъните, които бе решен да си върне.