След това си намерих място в града и се махнах от кафенето, тъй че не ги видях пет години. Следващият път ги срещнах в ресторанта на Оксфорд-стрийт — беше едно такова любителско заведение, където цялата работа вършат жени, а те нищо не разбират от нашия занаят и прекарват времето си в клюки и романи — аз ги наричам не любителски, а „любовни“ заведения. Там имаха една такава съвсем светлоруса шефка, която нищо не чуваше, когато някой се обърне към нея, защото слушаше през цялото време какво й шепне през тезгяха някакъв дърт глупак. Келнерките вероятно мислеха, че добрата работа се състои в това да си приказваш с часове с посетители, поръчали си по чашка кафе за два пенса, а пък ако се появи истински клиент и се осмели действително да поръча нещо, приемаха го като оскърбление. Накъдрената касиерка по цял ден любезничеше с двама млади билетопродавачи от съседния мюзик-хол, които идваха поред, сменяйки се един друг. Понякога тя се откъсваше от това си занимание, за да получи пари от клиента, а понякога — не. През живота ми се е случвало да попадам в различни подозрителни заведения, а и келнерите съвсем не са такива слепи сови, както е прието да се мисли. Но никога — нито преди, нито после — не ми се бе случвало да видя едновременно толкова много интимни двойчици, както там. Беше загубена тъмна дупка и влюбените като че с нюха си я откриваха и седяха в нея с часове над няколко чашки чай и пасти „асорти“. „Идилия“ — ще кажат някои, но мен лично това зрелище ме докарваше до най-мрачно разположение на духа. Навърташе се, например, една девойка с особено странен вид, с красиви очи, а ръцете й дълги и тънки — просто ужас. Идваше винаги със своя приятел в три часа. Ухажваха се по такъв начин, че просто да си умреш от смях. Тя го щипеше под масата и го бодеше с фиба, а оня седеше и не сваляше очи от нея, като че гаджето му беше дъхав бифтек с лук, а той самият — гладен скитник, дето надзърта от улицата през прозореца. Да, то бе изключителна история, както научих по-късно. Някой път ще ви я разкажа.
В това заведение ме наеха за „тежките работи“, но тъй като най-тежката поръчка, която ми възложиха се състоеше от студена шунка и пиле, за които трябваше да отскоча до съседната кръчма, предполагам, че им бях нужен повече за фасон.
Бях изкарал там вече две седмици и чувствах, че почва да ми писва, когато изведнъж влиза Хамсията. Толкова се бе изменил, че в първия момент не го познах. Докаран в кариран костюм и бял цилиндър, размахваше бастунче със сребърна дръжка — тия патерици бяха тогава много на мода. Но, което ме порази повече от всичко — ръкавиците! Е, моята външност сигурно не бе се кой знае колко усъвършенствала, защото той от пръв поглед ме позна и ми протегна ръка.
— А, Хенри — казва, — виждам, че си се издигнал в живота.
— Да — казвам и стискам ръката му, — и няма да ми е особено мъчно, ако се издигна още повече, някъде по-далече от тая кръчмица в каквато и да е посока. Но ти явно си направил блестяща кариера?
— Нищо особено — отговаря. — Аз съм журналист.
— Виж ти! — казвам. — И в каква област? — щото съм ги виждал достатъчно, докато половин година работех в едно заведение на „Флийт стрийт“. Е, техните одеяния нямаха такова великолепие, ако може така да се каже. Доспехите на Хамсията явно му струваха доста тлъста сума. Връзката му примерно бе забодена с игла, за чийто брилянт някой, ако не той самият, беше се изръсил поне с петдесет фунта.
— Виждаш ли — каза той, — аз не се занимавам с полицейски репортажи, аз подавам информация на онези, които се интересуват от конни надбягвания. Капитан Кил, може и да си чувал? Това съм аз.
— Ами? Самият капитан Кил? — викам. — Ясно, чувал съм за него.
— Самият. И тъй — продължава той, — всичко се прави много лесно. Понякога конете, на които съветваме да се заложи завършват първи и тогава, бъдете уверен, този факт в нашия вестник не се премълчава. Е, ако пък сбъркаме, никой не е длъжен да рекламира собствените си неуспехи, нали?