— Ти — викам, — знаеш по-добре, но мене лично ми се струва, че без тебе, тя не би имала никакъв път, на който някой да се изпречи.
— Е, това са глупости. Аз, разбира се, съм доста привързан към нея, но няма да си поръчам надгробен камък с теменужки, даже ако тя никога не стане мис Кил. Бизнесът си е бизнес. И в моите намерения не влиза да й подлагам крак.
Често си мислех какво ли би казала тя, ако на него му хрумнеше да й изложи своите съображения по този въпрос. Да, тя е добро момиче, само че й се беше завъртяла главата от това, което четеше по вестниците за себе си и в края на краищата поне наполовина бе повярвала на цялата тая щуротия. Например роднинските връзки със знаменития съдия, те май я затрудняваха понякога и тя вече се държеше с Хамсията не така естествено, както някога на Майл-Енд-роуд. А той не беше от тези, които чакат какво ще им наредят.
И ето че веднъж, закусвайки при нас самичък, той изведнъж вдига чашата си и вика:
— Е, Хенри, желая ти късмет. Сега ние с тебе известно време няма да се виждаме.
— Що за новини? — викам.
— Ами нищо. Просто ми е време да заминавам. Отивам в Африка.
— Тъй. Ами как ще бъде с…
— Всичко е наред — прекъсва ме той. — Уредих тая работа. Просто пръстите да си оближеш. Право да ти кажа, заради това и заминавам.
Не разбрах веднага за какво става дума и помислих, че и тя заминава с него.
— Не — казва той. — Тя ще стане херцогиня Рейдингшир с любезното съгласие на онова бабе, за което съм ти говорил. Пък ако не, ще бъде маркиза Епълфорд. То е сигурна работа. Те утре без излишен шум ще сключат граждански брак и после аз заминавам.
— Че каква нужда има?
— Никаква — отговаря. — Просто така ми се иска. Виждаш ли, когато аз замина, нищо с нищо няма да я свързва: нищо няма да й попречи да стане солидна аристократка. А пък с доведеното братче, за което ще е нужно през цялото време да е нащрек и да е готово с всякакви легенди относно родословието и наследствените владения — а произношението му не е особено аристократично — тук рано или късно ще възникнат усложнения. Когато изчезна, всичко ще стане от просто по-просто. Разбираш ли?
Е, така значи се случи всичко по-нататък. Разбира се, когато семейството научи, скандалът бе огромен и на ловък адвокат бе поръчано да обяви тая работа за незаконна. Не се спряха пред никакви разноски, можете да не се съмнявате, но не им се получи. Не успяха да открият нищо такова, което да използват против нея. Тя се държеше твърдо и мълчеше. Тъй, че им се наложи да отстъпят. Младоженците напуснаха Лондон и проживяха две години в къщата си извън града и в чужбина, а когато приказките поутихнаха, се върнаха обратно. Често срещах по вестниците нейното име, винаги пишеха за нея, каква е очарователна и любезна, и красива — очевидно роднините на маркиза бяха решили да се примирят със съществуванието й.
И ето, че една вечер тя дойде в „Савой“. На това място попаднах само благодарение на жена си и ще ви кажа, че това място е много хубаво за всеки, който добре си разбира от работата. Никога не бих набрал смелост да се покажа там, ако не беше моята половинка. Тя е умна жена, изобщо си я бива. Страшно ми провървя, че се ожених за нея.
— Обръсни тези мустаци, не може да се каже, че те украсяват — ми вика тя, — и върви, опитай се. Само не се мъчи да говориш на чужди езици. Говори на развален английски и веднъж-дваж свий рамене. При тебе всичко това се получава чудесно.
Направих каквото ме съветваше. Разбира се, управителят веднага позна, че не съм чужденец, но аз ловко подпъхвах тук-таме „уи, мосю“, пък те, очевидно, нямаха кой знае какъв избор — страшно им трябваха хора. Както и да е, взеха ме и аз там работих цял сезон, и това ме направи човек. И така, влиза тя веднъж в ресторанта, истинска аристократка, цялата в кожи и брилянти и с такъв вид, че всяка родена маркиза би могла да й завиди. Приближава към една от моите маси и сяда. С нея беше мъжът й, но той само повтаряше нейните заповеди.
Ясно, че се държах така, сякаш никога дотогава в живота си не съм я виждал, а в същото време, докато тя ровеше в майонезата и попийваше на малки глътки бялото вино, си спомнях кафенето, треската за девет пенса и какаото.
— Донесете ми мантото — му каза тя след малко. — Хладно ми е.
Той веднага става и излиза. Без да извръща глава, заговори с мене така, все едно просто поръчваше нещо, а аз почтително стоях зад стола й и отвръщах в същия тон.