Той отърси дъждовните капчици от миглите си.
— Излязох да се поразходя — каза той и свъси чело. — А как да го разбирам това „човек като вас“?
— Нищо обидно. Имах пред вид, само че е студено и влажно и че не изглеждате много здрав. Мога ли да ви оставя сам, докато изтичам за помощ?
— Помощ за какво?
— За вас, естествено. Може би мъжете ще донесат носилка и…
Като чу тези думи, Тревилиън се надигна колкото се може по-бързо от земята… предпочиташе да умре, отколкото да се забележи, че му прилоша при това отривисто движение.
— Уверявам ви, госпожице, че мога да вървя със собствените си крака. — Не ми трябва носилка. — Но въпреки желязната му воля, Тревилиън с ужас усети, че се олюлява. За негова изненада момичето го прегърна през кръста и преметна ръката му над раменете си.
— Виждам, че не се нуждаете от помощ — подигра го тя. Чувстваше се много по-добре, когато не й се налагаше да го гледа в очите. Поне успя да изтрие самодоволното изражение от лицето му — този високомерен поглед, който като че ли намекваше, че прониква във всичките й мисли.
Той се облегна на нея. Едва ли му стигаше до раменете, но всъщност му беше удобно.
— Може би все пак се нуждая от мъничко помощ — каза той с преднамерено слаб глас и с усилие потисна присмеха си.
— Почакайте, ще намеря коня, за да яздите до вкъщи.
— А вие какво ще правите, докато яздя?
— Ще вървя — отвърна тя и после добави тихо: — Може би така ще се стопля.
Тревилиън се усмихна:
— Не ми трябва кон. Ще ми се завие свят, разбирате ли? Може би ще повървите малко с мен — само докато се почувствам по-добре.
Клер се опита да се овладее. Нямаше желание да играе заради него ролята на милосърдна сестра. Съзнаваше, че трябва да изпитва състрадание, тъй като очевидно беше болен и преди малко припадна пред очите й. Но не й беше симпатичен. Някак я объркваше и ядосваше, макар и да не знаеше защо. Може би дори не той беше причината. Може би я потискаха само влагата, студът и гладът. Междувременно всички слуги в къщата сигурно бяха вече на крак и закуската беше отдавна готова. Горещо кафе, пресни хлебчета и препечена шунка. Тя ще облече най-после собствените си дрехи и…
Тревилиън забеляза как лицето й се изкриви.
— Не е нужно да ме придружавате — каза той и я отблъсна от себе си. Наведе се да вдигне влажния й жакет. — Моля, разрешете ми да ви придружа до коня. Нататък ще се оправя сам.
Тя го погледна, но не в очите. Избягваше тези очи и вместо тях разглеждаше белезите по бузите му и восъчната бледност на кожата му. Знаеше, че трябва да му помогне. Докато обличаше свилото се от влагата палтенце, се изкушаваше да го остави да върви сам, но съвестта й не позволяваше да зареже на произвола на съдбата човек, който беше толкова болен. Ако още веднъж загубеше съзнание, паднеше в дъжда и си навлечеше възпаление на белите дробове, вината щеше да е нейна.
— Не — каза тя с въздишка. — Ще ви помогна да намерите подслон.
Тя отново прихвана Тревилиън през кръста и той отново се облегна с цялата си тежест върху нея. Накуцваше, за да я убеди колко е необходима помощта й. Продължиха надолу по черния път, а конят пристъпваше кротко зад тях.
— Коя сте вие? — попита Тревилиън.
— Клер Уилъгби — отвърна тя на един дъх и мигом се прокле за смехотворната си реакция, но съприкосновението с този мъж я смущаваше. Внушаваше й странно чувство — гняв и безпокойство, което не й допадаше.
— И защо още преди да се развидели, в дрехи, които явно не са ваши, се бяхте понесли в стремглав галоп из тази местност, Клер Уилъгби? Да не сте избягали от гувернантката си?
Клер беше прекалено прогизнала, прекалено гладна и зъзнеща, за да бъде учтива. Отгоре на всичко компанията на този мъж с всяка минута й ставаше все по-неприятна.
— Много ми е любопитно защо човек на вашата възраст, който явно не е в добро здраве, му се разрешава да скита сам из пущинаците. Да не сте избягали от болногледачката си?
При тези нейни думи Тревилиън преглътна няколко пъти. Беше свикнал жените да го смятат за привлекателен и съвсем не му харесваше, че това прелестно малко създание е изключение от правилото. Реши да опита още веднъж.
— Предполагам, че живеете в Брамли. Защо?
— Не може ли да не се облягате върху мен с цялата си тежест?
— Да, разбира се. — Той се поизправи малко и за момент не висеше върху нея, но само няколко секунди по-късно Клер отново усети пълната тежест на тялото му. Тревилиън толкова много се наслаждаваше на допира с нея, че обмисляше да я върне по околен път в Брамли — през Уайлд Ууд, в чийто край се намираше стара градинарска колиба, и всичко това поне на пет мили оттук.