Выбрать главу

— Не искате ли да ми отговорите? — попита той.

Клер забеляза, че макар и да вярваше, че тя току-що е избягала от девическия пансион, човекът изпитваше удоволствие от допира с нея. Мръсен стар козел, си помисли тя, и съжали с цялото си сърце, че не го остави да лежи в дъжда на голата земя. Сега имаше само едно желание, и то беше час по-скоро да се отърве от него.

— Може би най-напред трябва да ми кажете кой сте вие. Далеч ли е домът ви?

— Не е далеч.

Той опря бузата си о темето й. Когато я видя за първи път, Клер носеше малка шапчица, но сега тя беше изчезнала — тъмните й влажни коси проблясваха на утринните лъчи.

— Няма ли да ми отговорите? — настоя тя и видимо потръпна, когато усети пареща болка в ръката си.

— Наранили сте се — каза той с глас, който съществено се отличаваше от досегашния му безпомощен тон.

— Не, не съм. Само си натъртих ръката. Умирам от глад, мокра съм до кости и ми е студено. Затова искам час по-скоро да се върна вкъщи.

— И като се върнете там, ще ви е още по-студено.

— Така си и помислих — промърмори тя.

— Какво си помислихте?

— Че познавате добре къщата. Живели сте там, нали? И познавате дука?

Мина цяла вечност, преди да отговори:

— Познавам дука дори твърде добре.

Тя се усмихна при мисълта за Хари.

— Ние ще се женим.

Тревилиън помълча малко.

— А, малкият Хари. Значи е пораснал вече? Когато го видях за последен път, беше още момче.

— Станал е великолепен мъж — обясни тя и после се изкашля неуверено. — Имам предвид, че той е… той е…

— Разбирам. Истинската любов.

Каза го с такъв циничен глас, че Клер възмутено отвърна:

— Не бива да се подигравате с неща, от които нямате никаква представа.

— Но в истинската любов се ориентирам като риба във вода. Бил съм влюбен поне стотина пъти.

Клер изскърца със зъби, макар и да съзнаваше, че няма основание да се сърди на този човек.

— Човек среща в живота си истинската любов само веднъж, и то ако му провърви. Съмнявам се, че повечето хора въобще я намират. Ако сте бил влюбен стотина пъти, то едва ли наистина сте обичали. Имам предвид, че сигурно не е заслужавало да се нарича истинска любов.

— Влюбена ли сте в Хари? — Не криеше развеселеността си и когато забеляза, че тя потръпва обидено, едва не се изсмя високо. — Колко сте млада все пак!

— А пък вие колко сте стар — върна му го тя.

Това малко го отрезви. Може би беше стар. Може би всичко, което бе видял, извършил и чул през живота си, го беше състарило преждевременно.

— Извинете, госпожице Уилъгби, че досега не се представих — каза той. — Аз съм Тревилиън.

Не беше склонна да го извини. Той беше един циничен старец и Клер би предпочела да не го е срещата.

— Тревилиън кой?

По някаква неизвестна причина въпросът го накара да се замисли.

— Само Тревилиън. Това е всичко. Няма друго. — Знаеше, че е засегнал чувствата й и затова се опита да се пошегува. — Родил съм се преди още да дават по две имена на хората.

Тя се засмя на остроумието му.

— Свързани ли сте по някакъв начин със семейството на дука?

— Може би съм вторият градинар. Вие как мислите?

— Мисля, че вероятно сте вуйчо на Хари или може би сте негов далечен роднина. Който и да сте, сигурно не сте от прислугата.

Последното го зарадва повече, отколкото искаше тя да забележи.

— И какво ви навежда на мисълта, че не съм от прислугата? — Надяваше се да чуе от нея, че въпреки своето явно разклатено здраве има осанка, която може да се нарече почти кралска.

— Вашите ботуши. Нито един работник няма да носи ботуши от толкова добро качество.

Не, в никакъв случай не приличаше на слуга. Ако търсеше работа при някой господар и го погледнеше с тези тъмни, изпитателни очи, никога нямаше да го вземат. Или щяха да го назначат, размишляваше Клер, но никога на второстепенна длъжност.

— О! — възкликна той, разочарован от нейния отговор. Повървяха известно време мълчаливо и почти прегърнати, когато Клер отново реши, че е време да се отърве от него. Не го понасяше толкова близо до себе си.

— Известно време не бях тук. Може би ще ми разкажете нещо ново за моите… роднини. — Езикът му почти се запъна при думата „роднини“.

Клер все още мълчеше и се задъхваше по хлъзгавата пътека, докато го подкрепяше.

— Познавате ли семейството на дука? Или се омъжвате със затворени очи?

— О, знам доста за него — заяви Клер, сякаш Хари й беше разказал подробно за семейството си. Нямаше да разправя на този човек, че между пробите и няколкото танцови забави, на които отидоха с Хари, бе посветила доста време, за да прочете историята на рода му.