— Скъпа, на драго сърце бих те взел със себе си, но ще умреш от скука. Освен това ние ще яздим, а лекарят препоръча временно да не натоварваш ръката си. По-добре остани вкъщи и се забавлявай.
Клер се опита да скрие разочарованието си.
— Мога ли да разгледам къщата?
— Но разбира се — каза той с тона на човек, комуто излишно досаждат. — Можеш да правиш каквото си искаш. Но източното крило на къщата е обитаемо и не бива да смущаваш хората. Западното крило пък е заплашено от срутване и там е опасно. Крайно време е да тръгвам. Ще се видим на вечеря. — С тези думи той излезе, преди тя да успее да му каже още нещо.
— Мога да правя, каквото си искам, стига да не разговарям, да не чета, да не яздя и да не разглеждам къщата, която един прекрасен ден ще бъде моя — промърмори тя, но после си забрани да гледа песимистично на живота.
Поне имаше свободата да изследва централната сграда, макар и без крилата, и знаеше, че първо ще потърси библиотеката. Клер помоли един от лакеите да й покаже пътя и когато се приближи до помещението, се усмихна. Отвътре долиташе смях и глъчка и това я зарадва.
Но щом отвори вратата и пристъпи прага, смехът секна. Библиотеката беше пълна с мъже, които пушеха дебели пури, четяха вестници или разговаряха. Когато я видяха, мъжете замръзнаха на местата си.
Не беше нужно да си детектив, за да разбереш, че и тук женското присъствие не бе желано. Клер се отдръпна и едва не се сблъска с лакея.
— Струва ми се, че онова, което търсите, е Златният салон, госпожице.
Усмихна му се благодарно и го последва по коридора. Къщата беше построена в стила на шотландския архитект Адам и навсякъде пред погледа й се разкриваха изящни детайли. Стените бяха облицовани с копринен брокат, който вече се разпадаше от старост, но не беше загубил нищо от красотата си. Тук-там откриваше кресла, които явно се нуждаеха от ремонт.
Златният салон напълно оправдаваше името си — в него дори лампериите бяха позлатени. Рамките на огледала и картини, украшенията по тавана и дори мебелите бяха от злато. Осем дами седяха около камината с гергефи в ръце. Едно явно необходимо занимание, помисли си Клер, като погледна към износените тапицерии на креслата.
Когато Клер влезе, жените разговаряха тихичко помежду си, но тутакси млъкнаха. Явно именно тя беше обектът на техните сплетни. Никоя не се опита да я заговори, никоя не показа, че изпитва и най-малко любопитство към нея. Клер им се усмихна насърчително и се заразхожда из стаята с надеждата, че те ще подновят разговора си. Но това не стана и след малко тя напусна салона.
Върна се в спалнята си и каза на госпожица Роджърс, че е решила да се разходи и се нуждае от кафявия си всекидневен костюм и туристическите си обувки. При тези думи върху сивото лице на прислужницата се изписа смайване.
— Какво не е наред? — попита Клер уморено. — Нима не ми е разрешено да се разхождам?
— Нейна светлост е на мнение, че една дама не бива да се разхожда сутрин, докато росата не се е вдигнала от тревата. Трябва да изчакате с разходката до следобед.
— Не желая да чакам до следобед. Искам сега да се разходя.
Госпожица Роджърс изсумтя, показвайки какво мисли за безсрамието на Клер, и стана ясно, че няма да донесе нито роклята, нито обувките. При това положение Клер беше принудена сама да си намери нещата и да се откаже от помощта на прислужницата при обличането.
Беше вече единадесет и половина, когато успя да излезе от къщата. Спря на вратата, вдъхна дълбоко чистия шотландски въздух и тръгна на път. Тласкана от потискан гняв към самата себе си или към всички обитатели на Брамли, Клер прекара няколко часа в усилено движение.
Докато къщата в много отношения се нуждаеше от подновяване, паркът беше просто божествен. Имаше романтична дива градина, която изглеждаше почти непипната от човешка ръка. В другата част на парка дърветата и живият плет бяха подкастрени във форма на животни и Клер много се смя, докато разглеждаше забавните силуети. Трите цветни градини бяха заобиколени от високи зидове, а в зеленчуковата градина бяха построени две красиви беседки, в които човек можеше да отдъхне и да се полюбува на величествените хълмове в далечината.
Когато Клер се върна в три и половина в Брамли, тя беше уморена, гладна и щастлива. Тези часове в движение и на открито й се бяха отразили благотворно.
Когато влезе в стаята си, госпожица Роджърс я чакаше с обичайното си кисело изражение на лицето.
— Умирам от глад — заяви Клер доволна.
— Обедът се сервира от един до два.
— Да, зная, и съжалявам, че го пропуснах. — В себе си тя се попита дали и обядът е бил толкова забавен като закуската. — Нека ми донесат нещо в стаята.