Преоблече се повторно за вечеря. Този път, изглежда, на сътрапезниците беше разрешено да разговарят, но темите бяха две — кучета и коне, от които Клер не се интересуваше. И затова мълча през цялото време.
След вечеря мъжете и жените се разделиха и се оттеглиха в различни гостни.
Съвсем случайно Клер успя да зърне още веднъж Хари, преди да си легне. Той се прозяваше и сякаш спеше прав, като кон.
— Тук мъжете и жените никога ли не се събират заедно? — попита го тя.
Той я изгледа така, че тя отстъпи назад.
— Събират се, когато правят деца, ако това имаш пред вид.
— А иначе нима никога не разговарят помежду си? У нас вкъщи…
— Скъпа, това не ти е Америка. Намираш се в Шотландия, тук нещата са по-различни. — Той се прозина сладко още веднъж.
— Купи ли ония коне?
— Хмм. — Отново прозявка. — Отивам да спя. Ще се видим утре сутринта, скъпа.
— На закуска ли? — попита тя, но Хари не схвана сарказма й.
— Да, на закуска. Лека нощ.
Глава четвърта
Клер погледна часовника на гърдите си и тропна ядосано с крак. Пак стана така! Вече втори път за четири дни пропускаше обяда! Часът беше едва един и десет, но от опит знаеше, че нямаше да я пуснат в трапезарията, щом дукът вече е заел мястото си. Беше се опитала да поговори с Хари и да го попита защо майка му е създала всички тези ограничения, след като той е глава на семейството. Но отговорът му беше:
— Това е. И от край време е така.
Сега Клер имаше две възможности — или да се прибере гладна в стаята си, или да потърси по-малката си сестра и срещу заплащане да получи един сандвич.
Не и харесваше нито едното, нито другото. Предпочиташе да привикне да се отказва от обяда, ако трябва — и от чая, за да има повече време да прави каквото си иска.
През изминалите три дни разучава главната сграда, разглежда картини и мебели, пресмяташе колко щеше да струва необходимият ремонт. Също така прекара много време в скитане из градините. Липсваше й библиотеката и веднъж късно вечерта се спусна на пръсти долу с намерение да се шмугне незабелязано вътре. За свой ужас обаче дори в този късен час завари там някакъв възрастен човек. От уплаха нададе тих вик и избяга по стълбите към първия етаж.
Беше гладна от продължителната разходка и съзнаваше, че щяха да минат часове до следващото ядене. При това си спомняше неодобрителните погледи на другите жени, когато предишния път по време на чая се нахвърли върху намазаните с масло хлебчета и препечените филийки. От яд ритна силно стената на къщата. Когато и това не помогна, седна на една малка пейка в градината, скри лице в ръцете си и, навярно за хиляден път, откакто беше пристигнала, щеше да ревне с глас.
Но докато седеше така с наведена глава на пейката, вниманието й бе привлечено от нещо като дупка в живия плет. Както винаги любопитството й се оказа по-силно от глада и тя се изправи, за да огледа по-внимателно тази пролука. Наистина една пътека минаваше през плета, който ограждаше западното крило. Клер си проби път през храсталаците и след няколко крачки стигна до врата, скрита зад бурените. Беше опитвала всички врати — както от вътрешната, така и от външната страна на стените, за да установи, че са залостени. Сега почувства, още преди да натисне бравата, че тази врата не е заключена. Не само че не беше заключена, но бе току-що смазана на пантите и дръжката й се отвори с лекота.
Клер влезе в тъмната вътрешност на западното крило и сякаш се пренесе в миналото. Около нея се издигаше висока като пещера каменна зала, която, както се досещаше, някога е била преддверието на замъка. По стените висяха избелели гоблени, а из най-затънтения край се намираше огнище, на което можеше да се изпече цял вол. Изпочупени столове, маси и пейки се въргаляха по пода, а в един ъгъл Клер видя куп желязо — явно оръжия и доспехи.
Когато зрението й свикна с оскъдната светлина, тя се поразходи из помещението, което беше студено като гробница — от столетия може би тези каменни стени не бяха затопляни. На много места Клер се натъкваше на цели завеси от паяжини, но нищо не можеше да я спре.
От тази зала тръгваха две вити стълби и Клер избра едната, за да се качи на по-горните етажи. Стъпалата бяха протрити от безбройните крака, които са сновали по тях векове наред, и хлъзгави от студа и влагата.
Горе Клер прекоси няколко помещения. Тук-там още имаше остатъци от мебели. В едни от тези покои тя намери дълъг меч, вдигна го от пода и го поднесе на светлината на прозореца. Изпъкналите кръгли стъкла — стари и слоести — бяха в по-голямата си част изпотрошени и прилепи бяха свили тук гнезда. Клер разгледа дългия меч и отново в главата й засвириха гайди. Досегашните й впечатления от Брамли бяха много далеч от представата й за Шотландия, но този меч, който държеше сега в ръцете си, й вдъхваше надежда, че може би очакванията й ще се сбъднат.