— Недейте! — заповяда Тревилиън зад гърба й.
Клер се обърна виновно. Той стоеше до вратата с чаша в ръка и отпиваше от димящата течност. Гладът се обади отново във вътрешностите на Клер и пак я побиха студени тръпки. Забеляза камината, в която гореше слаб огън. Отиде до нея и застана с гръб към огъня. Искаше да го предразположи за разговор и му се усмихна с най-милата си усмивка.
Той повдигна учудено вежди, сякаш разбираше какво мисли в този миг, отиде до една маса, седна и започна да пише.
— Не си спомням да съм ви канил тук. Не сте длъжна да останете, може да си тръгнете, когато поискате.
Клер стоеше като препарирана. Странно, но въпреки искрената си неприязън към този човек и враждебното му държание, тук се чувстваше не толкова нежелана, както сред ония мъже в библиотеката на Брамли.
— Тук ли живеете?
— Вижте, нямам време да разговарям с млади момичета. Имам работа.
— А, така ли? Над какво работите?
— Над нещо, което не разбирате — изсумтя той.
Клер грееше ръце на огъня и умираше от любопитство да разбере какви са тези книги и ръкописи. Самите маси бяха като музейни експонати: имаше две от времето на Яков Първи, а други две — в стаи кралица Ана, една изглеждаше така, сякаш я бяха задигнали от Златния салон, а останалите като че ли с месеци бяха стояли под дъжда.
И тъй като Тревилиън седеше с гръб към нея, доста далеч от камината, Клер се протегна безшумно колкото се може по-напред, и се опита да прочете нещо от най-близката маса.
В този миг той се обърна й я прониза с поглед. Клер бързо се изправи с невинен вид, сякаш не е искала да наднича. Опита се да прикрие любопитството си с безобидна усмивка, но кръвта, която обагри страните й, я издаде.
Той вдигна чашата с чай, отпи глътка и я постави отново върху чинийката.
— Защо не сте в трапезарията? Не е ли време за обяд?
— Пак го пропуснах.
— Пак ли? Често ли ви се случва?
— За съжаление, да. Все не мога да планирам разходките си така, че да се връщам навреме и не смогвам да се преоблека за обяд. Дано някога все пак се науча.
Той само изсумтя презрително.
— Дотогава, значи, ще гладувате — каза той и отново се съсредоточи в работата си. — Май не е лесно да се стане дукеса.
Клер му се изплези, когато отново й обърна гръб. Знаеше, че трябва да си върви, но какво щеше да прави в стаята си? Наистина не понасяше този човек и не умираше за компанията му, но гледката на книгите и ръкописите я омагьосваше. Не можеше да се накара да си тръгне.
Бавно и съвсем безшумно тя протегна ръка и взе един лист от близката маса. Веднага се разнесе ревът на Тревилиън:
— Оставете го на мястото му!
Стъписана, тя изпусна листа. За миг замръзна на място и се разтрепери като дете. Той се преструваше, че не й обръща внимание, но веднага усещаше движенията й.
— Какво пишете наистина? — попита тя.
— Нямам време да ви просвещавам. — Тревилиън се изправи, премести се на друга маса и незабавно започна да пише.
Клер искаше да му каже, че си е забравил чашата с чая, но като я разгледа, се захласна от нейната красота. Не беше виждала в живота си по-хубава чаша. Чаят вътре изпускаше пара, и Клер усети с ужас, че посяга към нея.
— Нямах намерение да ви преча — каза тя. — Бях тръгнала на разходка, когато видях открехнатата врата в стената и влязох вътре. Хари, искам да кажа Негова светлост, ми разреши да разгледам къщата.
Междувременно бе стигнала до масата с чашата чай и вече я държеше в ръка, без да съзнава добре какво прави. Нямаше съмнение, че Тревилиън се беше извърнал на стола си и я гледаше, когато грабна чашата. Внезапно у нея се събуди детският инат и тя я поднесе към устните си. Беше й мъчно за самата себе си, задето всеки обяд гладуваше, без някой да го е грижа за нея. Изпи до дъно полупразната чаша и изведнъж й се стори, че умира.
— Това било повече уиски, отколкото чай — закашля се тя и притисна ръка към гърлото си.
— Най-добро шотландско уиски — потвърди Тревилиън развеселен.
Клер се олюля към него и се хвана за една маса.
— Ако ще припадате, препоръчвам ви канапето отсреща — подът е прекалено твърд.
Макар че гърлото и стомахът й горяха, Клер успя да му хвърли унищожителен поглед. Успя най-сетне да се докопа до облегалката на един стол и се строполи върху него.
— Аз… това питие направо щеше да ме убие — изхълца тя.
— Да се краде на човек уискито е престъпление, но то наистина рядко се наказва със смърт. Поне в повечето страни е така. Като не говорим въобще за морала на крадеца…
— Ще млъкнете ли най-сетне? Може ли човек да умре от толкова уиски?