Погледнах Гандолф. Колата го беше блъснала отзад, гръбнакът му бе счупен. Кръв и екскременти се точеха между строшените му задни крака. Погледна ме и надеждата, която зърнах в очите му, ме изпълни с ужас. Леко близна китката ми. Езикът му беше студен и грапав като шкурка. Щеше да умре, но не веднага. Всеки момент Моника щеше да излезе от дома си и не ми се искаше кучето да близне нейната китка.
Знаех какво трябва да сторя и никой нямаше да ме вини. Моника и майка й бяха в къщата, госпожа Февъро беше с гръб към мен. Ако съседите погледнеха през прозорците или излезеха на моравите, нямаше да видят понеже джипът ме закриваше. Разполагах с броени секунди и ако продължавах да разсъждавам, щях да пропусна шанса си.
С единствената си ръка повдигнах Гандолф и изведнъж се пренесох на строителната площадка на Стърн Авеню, където компанията „Фриймантъл“ щеше да строи четирийсететажна сграда. Седя в пикапа си. По радиото Рийба Макинтайър пее „Фанси“. Внезапно осъзнавам, че шумът от крана е прекалено близо, въпреки че не съм чул сигнала за движение на заден ход, а щом поглеждам надясно, виждам, че светът зад страничния прозорец, който би следвало да си е там, го няма. Светът е заменен от нещо жълто. И в това жълто се реят черти букви, образуващи думите „ЗАДНА ТРАНСМИСИЯ“. Те все повече се уголемяват. Рязко завъртам наляво волана на доджа, макар да осъзнавам, че е прекалено късно. Скърцането на смачкан метал заглушава песента, кабинката започва да се смалява отдясно наляво, понеже кранът нахлува в моето пространство, заграбва моето пространство и пикапът се накланя. Опитвам се да отворя вратата, но е невъзможно. Трябваше да го направя веднага, ала прекалено рано стана твърде късно за каквото и да било. Светът пред мен изчезва, защото предното стъкло се превръща в замъглено езеро, прорязано от хиляди пукнатини. После строителната площадка се завръща и продължава да се върти около оста си, а предното стъкло изскача от рамката си. Изскача ли? Изхвърча като огъната по средата карта за игра. Лягам върху волана и с лакти натискам клаксона — дясната ми ръка ми служи за последен път. Ревът на крана почти заглушава клаксона. Надписът „ЗАДНА ТРАНСМИСИЯ“ продължава да се приближава, притиска предната дясна врата и огъва пода под нея, таблото се пръска на десетки пластмасови отломки. Предметите от жабката се разлетяват като конфети, радиото замлъква, кутията за храна пак дрънчи, а надписът „ЗАДНА ТРАНСМИСИЯ“ продължава да се движи. Вече е над мен — ако изплезя език, ще оближа идиотското тиренце. Закрещявам, защото започва да ме притиска. Разкъсва дясната ми ръка. Кръвта плисва върху скута ми като гореща вода, чувам как нещо хрущи. Вероятно ребрата ми. Пращят като настъпени пилешки кости.
Притиснах Гандолф към гърдите си и си помислих: „Вземи старчока, седни на старчока, седни на шибания ДЪРТАК, тъпачко!“
И ето че седя на столетника, седя на шибания дъртак, намирам се у дома, но нямам усещането, че съм си вкъщи, понеже всичко часовници на света звънят в пропукания ми череп и не мога да си спомня името на куклата, която ми даде Кеймън, сещам се само за мъжки имена: Рандъл, Ръсел, Рудолф. Жена ми влиза с подноса с плодовете и гадното сирене; казвам й да ме остави на мира поне пет минути. „Мога да се справя“ — заявявам, понеже съм научил тази фраза от Кеймън, това е сигналът бийп-бийп-бийп, който предупреждава: „Пази се, Пам, Едгар се движи на заден ход.“ Тя обаче се пресяга за салфетката от подноса с обяда, за да изтрие потта от челото ми, и аз я сграбчвам за шията — убеден съм, че е виновна, задето не мога да си спомня името на куклата; че е виновна за всичко, включително и за „ЗАДНА ТРАНСМИСИЯ“. Сграбчвам я с единствената си ръка. В продължение на няколко секунди ми се иска да я убия и може би се опитвам. Знам едно — предпочитам да си спомня всички катастрофи по света, отколкото погледа й, докато се мъчи да се изтръгне от хватката ми. В съзнанието ми проблясва фразата „Беше ЧЕРВЕНА!“… и пускам Пам.
Прегръщах Гандолф, както някога прегръщах невръстните си дъщери, и си повтарях: „Мога да се справя. Мога да се справя. Мога да се справя.“ Усетих как кръвта на териера облива панталона ми като гореща вода и си помислих: „Хайде, мухльо скапан, излез най-накрая от пикапа.“
Прегръщах Гандолф и си спомнях какво е да те смачкат жив, как кабината на пикапа изяжда въздуха и вече не можеш да си поемеш дъх, как кръвта ти шурти от носа и устата ти и последният звук, който долавя помръкващото ти съзнание, е хрущенето на кости — на ребрата, на ръката ти, на бедрото, на скулата, на шибания ти череп.