Стъпих на пода и посегнах към телефона. „Ако ти потрябвам, позвъни — беше казал Кеймън. — По всяко време на деня и нощта.“ Ако номерът бе в паметта на телефонния апарат, вероятно щях да се обадя, но добрия чичо доктор. Реалността обаче постепенно взе връх — намирах се във вилата на брега на езерото, а не в къщата на Мендота Хайтс, и от долния етаж не се чуваха грачещи гласове, затова преодолях първоначалния порив.
Куклата Рийба на бостънски люлеещ се стол? Куката за потискане на гнева? Защо пък не? Наистина бях гневен, но не на клетия Гандолф, а по-скоро на госпожа Февъро, и нямах понятие каква е връзката между зъбите на жаби и цената на фасула на бостънската борса. Доколкото разбирах, всичко се въртеше около кучето на Моника. Бях ли го убил, или то бе умряло от раните си?
А може би проблемът беше друг — защо после бях огладнял толкова? Вероятно това бе най-важният въпрос.
Защо изпитвах такова желание за месо?
— Взех го на ръце — прошепнах.
„По-точно «на ръка», понеже сега имаш само една ръка.“
Ала споменът ми беше как вземам кучето на ръце. Множествено число. Как отклонявам гнева си
(беше ЧЕРВЕНА)
от тъпачката с цигарата и мобилния телефон и го насочвам към себе си, заплитайки някаква идиотска примка… и как го вземам на ръце… Без съмнение халюцинация, но споменът беше прекалено ярък.
Взех го на ръце!
Облегнах главата му на сгъвката на левия си лакът, за да го удуша с дясната си ръка.
Да го удуша и да го избавя от страданията му.
Бях гол до кръста и трябваше само да завъртя глава, за да погледна чуканчето на мястото на липсващата ръка. Можех да го мърдам, ала нищо повече. Повторих движението няколко пъти и вперих поглед в тавана. Сърцебиенето ми сякаш позатихна.
— Кучето умря от получените травми — казах. — И от шока. Аутопсията ще го потвърди.
Само че никой не правеше аутопсии на кучета, премазани от хамъри, шофирани от безотговорни и разсеяни жени.
И докато се взирах в тавана, изведнъж ми се прииска животът ми да приключи. Злощастния ми живот, който бе започнал толкова щастливо. Помислих си, че тази нощ едва ли ще заспя отново, ала неусетно се унесох в крайна сметка винаги се избавяме от тревогите си.
Поне така казва Уайърман.
Как да нарисуваме картина (II)
Помнете, че истината е в подробностите. Без значение как виждате света или в какъв стил работите, истината винаги е в подробностите. Естествено там се крие и дяволът (всички така казват), ала може би истината и дяволът са едно и също нещо. Не е изключено, нали?
Отново си представете момиченцето — онова, което падна от бебешката количка. Удари си главата отдясно, но повече пострада лявото полукълбо на мозъка му, където се намира зоната на Брока10 (не че терминът е бил познат през двайсетте години на миналия век). Зоната на Брока управлява речта. При силен удар на това място човек губи способността си да говори — за известно време или завинаги. Ала въпреки че говорът и зрението са свързани, загубата на говор не означава и загуба на зрението.
Малката вижда.
Вижда петте си сестри. Роклите им. Косите им, развявани от вятъра, когато се прибират вкъщи. Вижда прошарените мустаци на баща си. Вижда леля Мелда, която в детското й съзнание не е икономка, а най-близкото нещо до думичката мама. Вижда тюрбана, който си връзва бавачката, когато чисти къщата; вижда възела над високото шоколадово чело на леля Мелда. Вижда сребърните гривни на леля Мелда, вижда как блестят и хвърлят ярки отблясъци под слънчевата светлина, струяща през прозорците.
Подробности, подробности, истината се крие в подробностите.
И копнее ли видяното да бъде изречено, пък макар и от дете с увреден мозък? О, да, да!
Тя си мисли: „Боли ме главата.“
Тя си мисли: „Случи се нещо лошо и не знам коя съм аз. И къде съм. Или какви са всички тези ярки образи.“
Тя си мисли: „Либит? Либит ли се казвам? Едно време знаех. Едно време можех да говоря, но сега думите ми са като риби във вода. Искам мъжа с косми над устата.“
Тя си мисли: „Това е моят татко, но когато се опитвам да кажа името му, казвам «Ица! Ица!», понеже в този момент някаква птица прелита пред прозореца ми. Виждам всяко нейно перце. Виждам окото й, блестящо като стъкло. Виждам крачето й — как е свито, сякаш е счупено, и думичката за това е криво. Главата ме боли.“
10
Пол Брока (1824–1880) — френски лекар и антрополог. След смъртта на негов пациент, изгубил способността си да говори, Брока изследвал мозъка му и установил увреждане в лявото полукълбо — така открил, че от тази част на мозъка зависят речевите способности. Оттогава тя се нарича зоната на Брока. — Б.пр.