Влизат момичетата. Мария и Хана. Тя не ги обича, както обича близначките. Близначките са малки като нея.
Тя с мисли: „Едно време наричах Мария и Хана големите злобарки“ — и изведнъж разбира, че отново го знае. Още нещо се е върнало. Думата, обозначаваща друга подробност. Тя пак ще я забрави, ала следващият път ще я помни по-дълго. Почти е сигурна.
Тя си мисли: „Когато се опитам да кажа Хана се получава «Ица! Ица!» Когато се опитвам да кажа Мария, се получава «Ия! Ия!» И те ми се смеят, тези злобарки. А аз плача. Искам татко, но не мога да се сетя как да го извикам; тази дума пак изчезна. Думите са като птиците — идват и отлитат. Сестрите ми говорят. Говорят, говорят, говорят. Гърлото ми е пресъхнало. Опитвам се да кажа, че съм жадна, ала излиза «Адна! Адна!» Те обаче само се смеят — тези злобарки. Превързана съм, усещам мириса на йод, мириса на пот, чувам присмеха им. Разкрещявам им се — крещя с пълно гърло — и те избягват. Идва леля Мелда — на главата си има червен барабан. Обръчите й лъщят, лъщят, лъщят на слънцето и се наричат гривни. Казвам: «Адна, адна!», ала леля Мелда не ме разбира. Тогава казвам «Пи! Пи!» и тя ме слага на гърнето, макар че не ми се пишка. Седя на гърнето, гледам и посочвам. Влиза татко. «Каква е тази врява?» — пита; лицето му е покрито с бяла пяна с изключение на едно място. Вече е прокарал оттам нещото, което премахва космите. Той вижда накъде посочвам и разбира. «Жадна е.» Налива вода в една чаша. Стаята е пълна със слънце. Прашинките танцуват на слънцето и това се нарича красиво. Изпивам я до дъно. После отново закрещявам, но от радост. Татко ме целува, целува, прегръща, и аз се опитвам да кажа «татко», но все още не мога. После се замислям за името му и в главата ми се появява Джон, и докато си мисля за името му, от устните ми се откъсва «татко!» и той ме прегръща, прегръща, прегръща още по-силно.“
Тя си мисли: „Татко е първата ми дума след лошото нещо.“
Истината е в подробностите.
Втора глава
„Розовата грамада“
I
„Географското“ предложение на Кеймън се оказа удачно, ала що се отнася до наместването на чарковете в главата ми, изборът на Флорида май бе случаен. Да, пребивавах там, но всъщност не живеех в истинския смисъл на думата. Идеята на Кеймън проработи благодарение на Дума Ки и „Розовата грамада“. С течение на времето за мен тези две места започнаха да съставляват отделен свят.
На десети ноември напуснах Сейнт Пол — с надежда и без очаквания. Кати Грийн, кралицата на лечебната физкултура, дойде да ме изпрати. Тя ме целуна по устните, прегърна ме силно и прошепна:
— Дано всичките ти мечти се сбъднат, Еди.
— Благодаря ти, Кати — отвърнах, трогнат до сълзи, макар че от главата ми не излизаше сънят11 с Рийба, куклата за контролиране на гнева, в който тя седеше в обляния от лунна светлина хол на къщата, където бях живял с Пам. Нямах никакво желание този сън да се сбъдне.
— И ми изпрати снимка от „Дисни Уърлд“. Искам да те видя с уши на Мики Маус.
— Непременно — обещах, ала не отидох нито в „Дисни Уърлд“, нито в „Си Уърлд“, „Буш Гардънс“ или на „Дейтона Спидуей“12.
Напуснах Сейнт Пол в първа класа на „Лиър 55“ (голямата пенсия си има своите предимства). Температурата на въздуха бе паднала до пет градуса под нулата и на земята се стелеха първите снежинки, предвестници на дългата зима. В Сарасота обаче бе слънчево, а термометърът показваше двайсет и осем градуса. И още докато куцуках към терминала за чартърни полети, подпирайки се на вярната си червена патерица, сякаш дочух как дясното ми бедро повтаря: „Благодаря ти.“
Спомените за това време ме изпълват с неописуем коктейл от емоции — любов, копнеж, страх, ужас, съжаление и дълбока нежност — каквито могат да изпитат само хора, които са били в единия крак в гроба. Навярно така са се чувствали Адам и Ева. Как мислите, дали са погледнали към райската градина, когато са поели боси по пътеката, довела ги там, където сме сега — в нашия мрачен политизиран свят на куршуми, бомби и сателитна телевизия? Дали са погледнали зад ангела с огнения меч, пазещ райските порти? Според мен са искали да зърнат за последен път зеления свят, който са загубили, свят, където има сладка вода и мили животинки. И змия, разбира се.
II
Островите край западния бряг на Флорида сякаш са амулети на магическа гривна, хвърлена в океана. Ако имате вълшебни ботуши, с лекота ще прекрачите от Лонгбоут на Лидо, от Лидо на Сиеста, а от Сиеста — на Кейси. Следващата крачка ще ви отведе на Дума Ки, разположен между Кейси Ки и остров Дон Педро. Голяма част от територията му е необитаема и представлява джунгла от бананови дървета и австралийски борове, граничеща с неравен, осеян с дюни бряг, охраняван от пояс от морски овес, висок почти колкото човешки бой. „За морския овес разбирам — каза веднъж Уайърман, — но другите треволяци няма как да виреят без изкуствено напояване“ Докато живеех там, единствените други обитатели на острова бяха Уайърман и Невестата на Кръстника.
12
„Дисни Уърлд“, „Си Уърлд“, „Буш Гардънс“ — увеселителни паркове; „Дейтона Спидуей“ — състезателна писта; всички те се намират във Флорида. — Б.пр.