Джак Кантори сякаш прочете мислите ми и ги изрече на глас. После се усмихна.
— Не се бойте. Сигурен съм, че къщата ще ви предупреди. Ще я чуете да скърца и да стене.
— Като Ъшъровия дом на Едгар По — подхвърлих.
Усмивката му стана още по-широка.
— Със сигурност ще изкара още пет години. Иначе щяха да я съборят.
— Не съм сигурен — измънках.
Джак приближи автомобила на заден ход до вратата, бях взел само три куфара, няколко костюма, лаптопа и раница с минимума, необходим за рисуване — най-вече скицници и цветни моливи. Вече бях приключил с предишния си живот, не исках нищо да ми напомня за него. Прецених, че в новия ще ми трябват най-вече чекова книжка и кредитна карта „Американ Експрес“.
— Какво искате да кажете? — попита спътникът ми.
— Човекът, който е имал достатъчно пари да построи вила тук, навярно би могъл да поухажва служителите от СИ.
— СИ? Какво е това?
Не можах да отговоря веднага. Виждах онези, за които говорех — мъже с бели ризи и вратовръзки, с жълти защитни каски. Виждах дори химикалите в джобовете на ризите им. Дяволът се крие в подробностите, нали? Обаче не можех да си спомня какво означава СИ, въпреки че знаех абревиатурата не по-зле от собственото си име. Внезапно ме обхвана ярост и реших, че най-естественото нещо е да свия лявата си ръка в юмрук и да го стоваря върху адамовата ябълка на младия мъж. Имах пълното право — все пак се мъчех да отговоря именно на неговия въпрос.
— Господин Фриймантъл?
Сетих се за Дон Фийлд — човекът, който инспектираше поне половината от сградите, построени от компанията ми през деветдесетте години — и в главата ми нещо прещрака. Осъзнах, че съм изпънал гръб, а лявата ми ръка е свита в юмрук. Разбрах защо в гласа на Джак се долавяше тревога. Изглеждах така, сякаш съм получил силен стомашен спазъм. Или сърдечен пристъп.
— Извинявай — казах. — Претърпях злополука. Удар в главата. Понякога паметта ми изневерява.
— Не се притеснявайте — махна с ръка Джак. — Просто питах.
— СИ означава „Строителна инспекция“. Следи за съблюдаването на нормите при строителство. Служителите й решават дали да се събори дадена къща или не.
— За рушвети ли говорите? — намръщи се новият ми познайник. — Сигурен съм, че не се минава без тях, особено пък тук. Парите са всичко.
— Не бъди толкова циничен. Понякога става дума за приятелство. Строители, предприемачи, сътрудници на строителната инспекция, че дори и пичовете от ФУОТ15…
Обикновено пият в едни и същи барове, а преди това са посещавали едни и същи училища. — Засмях се и добавих: — Едни и същи поправителни училища.
— Определиха се за разрушаване две къщи на Кейси Ки, когато ерозията доби застрашителни размери — осведоми ме Джак. — Едната действително рухна във водата.
— Е, както сам каза, отрано ще я чуя да скърца, но засега ми изглежда стабилна. Да внесем багажа.
Отворих вратата и понечих да изляза, ала болният ми крак бе изтръпнал. Ако не бях се подпрял навреме на патерицата си, щях да кажа „здравей“ на „Розовата грамада“, като се просна на каменното стъпало пред вратата.
— Аз ще пренеса вещите ви — каза Джак. — А вие влезте и седнете, господин Фриймантъл. Няма да е зле и да пийнете нещо разхладително. Изглеждате капнал от умора.
IV
Емоционалното и физическо натоварване от пътуването си бяха казали думата и наистина бях капнал. Докато седна на едно от креслата в дневната (накланяйки се наляво както обикновено, за да изпъна десния си крак), погледът ми бе привлечен от остъклената стена на хола, „флоридска стая“ зад нея и Мексиканския залив в далечината. Безбрежна синева, плоска като тепсия в този жарък ноемврийски следобед. Чувах спокойното и равномерно дихание дори през затворената плъзгаща се врата. „Тя няма спомени.“ Тази странна, но същевременно оптимистична мисъл проблесна в съзнанието ми. Когато ставаше въпрос за спомени… и гняв, още имах известни проблеми.
Помощникът ми се върна от малката спалня и седна на страничната облегалка на дивана — поза, типична за млад човек, който няма търпение да си тръгне.
— Разполагате с най-необходимите продукти — докладва ми той, — плюс салата, хамбургери и от ония печени пилета във вакуумирана опаковка — викаме им „пилета-космонавти“. Надявам се да ви допаднат.
— Чудесно.
— Мляко с два процента масленост…
— Отлично.
— … и разбита сметана. Ако искате, следващият път ще ви донеса без захар…