— Искаш да запушиш единствената ми останала артерия?
Той се разсмя.
— В кухненското килерче има всякакви консервирани гадо… храни. Кабелната телевизия е включена, интернет работи… уредил съм ви безжичен, струва малко по-скъпо, но пък е много по-як… и ако искате, мога да ви инсталирам сателитна антена.
Поклатих глава. Добро момче беше, но исках да слушам само как заливът нашепва слова, които няма да помня след минута. Исках да се вслушам и във вилата — да я чуя, ако пожелае да сподели нещо. Незнайно защо имах усещането, че би го сторила.
— Ключовете са в плик на кухненската маса… заедно с ключовете за колата… а на хладилника е закачен списък с най-необходимите телефонни номера. Ходя на лекции в университета в Сарасота всеки ден без понеделник, но винаги нося мобилния си телефон. Ако ви устройва, ще идвам всеки вторник и четвъртък към пет следобед. Съгласен ли сте?
— Да. — Бръкнах в джоба си. — Искам да ти дам малка премия. Справи се отлично.
Той размаха ръце:
— В никакъв случай. И така съм доволен, господин Фриймантъл. Добро заплащане и удобно работно време. Ще се почувствам като гадняр, ако получа и премия.
Засмях се и върнах парите в джоба си:
— Както кажеш.
— Няма да е зле да полегнете. — Той се изправи.
— Имаш право. — Беше ми странно да ме третират като дядка, но май трябваше да свикна. — Какво стана с другата къща на Кейси Ки?
— Какво?
— Каза, че едната рухнала във водата. Какво стана с втората?
— Доколкото знам, още е на мястото си. Макар че ако някой силен ураган като „Чарли“ помете острова, от къщата едва ли ще остане нещо. — Той пристъпи към мен и протегна ръка. — Е, господин Фриймантъл, добре дошли във Флорида. Надявам се да сте щастлив тук.
Стиснах дланта му.
— Благодаря ти… — запънах се, но той навярно не забеляза. Не, не бях ядосан — във всеки случай не и на него. — Благодаря ти за всичко.
— Моля — усмихна се Джак. Когато излизаше, в погледа му се четеше недоумение, така че можеше и да е забелязал как се запънах. Е, вече не ми пукаше. Най-накрая бях сам. Вслушах се в хрущенето на раковините и чакъла под гумите на отдалечаващата се кола. В затихващото ръмжене на двигателя остана само спокойното равномерно дихание на океана. И ударите на сърцето ми — приглушени и тихи. Никакви часовници — звънящи, биещи или тракащи. Въздъхнах дълбоко и поех с пълни гърди от застоялия, леко влажен въздух. (Как другояче да мирише помещение, което толкова време е стояло затворено, с изключение на кратките ежеседмични — или веднъж на две седмици — проветрявания?) Стори ми се, че долавям и мирис на морска сол и субтропични растения, чиито наименования още не знаех.
Вслушвах се в шума на прибоя, напомнящ на тежкото дишане на грамадно спящо създание, и се взирах във водата отвъд остъклената стена. Заради стълбовете, върху които бе построена „Розовата грамада“, не виждах брега; усещането бе, сякаш се намирам в рубката на танкер, пътуващ от Венецуела до Галвестън. Под небесния купол бе пропълзяла ефирна мараня, която приглушаваше яркостта на слънчевите лъчи, отразяващи се в повърхността на водата. Вляво на синия фон се открояваха силуетите на трите палми, чиито листа се люлееха под ласките на нежния ветрец; именно тях бях изобразил на първата си картина след злополуката. „Не ми прилича много на Минесота“ — бе казал Том Райли.
Бе достатъчно само да ги погледна, за да ми се прииска отново да рисувам — потребността ми наподобяваше глад, но изгаряше не стомаха, а мозъка ми, предизвиквайки странен сърбеж в съзнанието ми. И още по-странно — в чуканчето на ампутираната ми ръка. „Не сега — казах си. — После. Сега съм като пребит.“
Успях да стана от креслото едва на втория опит. Слава богу, младежът не беше тук, за да ме види как тупвам на задника си, надавайки хлапашки („Мамицата ти гадна!“) вик. Щом се изправих, известно време щъках насам-натам, потропвайки с патерицата си, чудейки се колко уморен съм всъщност. Освен че е клише, изразът „като пребит“ не е нищо повече от цветисто сравнение, ала точно така се чувствах в момента.
Много бавно (нямах никакво желание да се сгромолясам на пода още първия ден) изминах пътя до голямата спалня. Видях двойно легло и повече от всичко ми се прииска да се приближа до него, да седна на ръба му, да замета с патерицата всички идиотски декоративни възглавници (на едната бе избродирано бегло подобие на два подскачащи кокера и стряскащата мисъл „МОЖЕ БИ КУЧЕТАТА СА НАЙ-ДОБРИТЕ ХОРА“), да легна и да поспя два часа. Или три. Вместо това обаче първо пристъпих към раклата в долния му край, като се придвижвах внимателно, понеже знаех колко лесно мога да се озова на земята, когато съм толкова уморен. Младежът бе сложил върху раклата два мои куфара. Естествено този, който ми трябваше, се намираше отдолу; без да се замисля, блъснах на пода другия и дръпнах ципа на външния джоб.