Никога не бях виждал такива цветове, същевременно изпитвах усещане за déjà vu, като че ли все пак ги бях виждал, може би насън. Навярно всички ние сънуваме подобни небеса, ала събудилият се мозък не може да подбере точните названия на тези фантастични багри.
Най-горе в сгъстяващата се чернота вече сияеха първите звезди.
Вече не изпитвах глад. Изчезна и желанието да позвъня на Илзе. Искаше ми се само едно — да нарисувам онова, което виждах пред себе си. Знаех, че няма да ми се удаде да пресъздам на хартия магичното му великолепие, ала изобщо не ми пукаше дали ще се получи или не… и тъкмо това беше най-хубавото. Привличаше ме самият процес.
Младият ми помощник (за секунда пак забравих името му, но веднага си помислих: „Метеорологичният канал. Джак шибаният случай е приключен.“) бе оставил в малката стая раницата с принадлежностите за рисуване. Нарамих я и закуцуках с патерицата към „флоридската стая“. Любопитен ветрец разроши косата ми. Мисълта, че топлият ветрец и снегът в Сейнт Пол съществуват едновременно в един и същи свят, ми изглеждаше абсурдна… като от научнофантастичен роман.
Оставих раницата върху дългата грапава дървена маса и за миг се поколебах дали да включа осветлението, но в крайна сметка се отказах. Можех да рисувам, докато виждам какво правя, а когато станеше прекалено тъмно, щях да спра. Наместих се непохватно на стола, придърпах ципа и извадих скицника. „Художник“ — гордо провъзгласяваше надписът на корицата. „Ега ти шегичката — помислих си. — Голям художник съм, няма що.“ Порових в раницата и извадих кутията с цветните моливи.
Рисувах и оцветявах бързо, почти не гледах какво правя. Запълвах с жълто пространството над набързо прокараната линия на хоризонта, нанасяйки щрихите с необуздана страст, от време на време пожълтявах и кораба (явно му бе писано да стане първият танкер в света, пипнал жълтеница), ала изобщо не ми пукаше. Когато приключих с изобразяването на залеза (който вече съвсем догаряше), взех оранжевия молив и започнах да го нанасям върху жълтото. После се върнах към кораба, без да се замисля, и прокарах отгоре му черни пресичащи се линии. Такъв го виждах.
Приключих, когато мракът вече закриваше всичко.
Вляво шумоляха листата на трите палми.
Накъде надолу, океанът въздъхна уморено, сякаш бе имал тежък ден, а му предстоеше още работа.
Над мен сияеха хиляди звезди и докато ги съзерцавах, пред очите ми изникваха нови и нови.
„И така е било винаги“ — помислих си и в съзнанието ми изплува фразата, която Мелинда произнасяше, когато чуеше по радиото любима своя песен: „Сякаш ми казва здравей.“ Тъкмо това написах с малки букви под недодялания танкер: „Здравей“. Доколкото си спомнях (напоследък паметта ми бе доста по-силна), за пръв път в живота си назовавах картина. И понеже стана въпрос за названия, това бе чудесно, не мислите ли? Въпреки всички последвали нещастия аз все още смятам, че е идеално има на картина, нарисувана от човек, който полага усилия да преодолее болката и тъгата… който се опитва да си припомни какво означава щастие.
За днес бях приключил. Оставих молива на масата и в същия миг „Розовата грамада“ ми проговори за пръв път. Гласът й беше по-тих от диханието на океана, ала все пак го чух.
„Чаках те“ — прошепна ми тя.
VI
През тази година често си говорех сам и дори си отговарях. От време на време се обаждаха и други гласове, но вечерта на първия ми ден във Флорида разговорът се водеше само между мен и моя милост.
— Хюстън, тук е Фриймантъл, чувате ли ме, Хюстън? — Ровех се из хладилника и си мислех: „Господи, ако това са най-необходимите продукти, не искам да си представя какво щеше да стане, ако хлапето реши да напълни хладилника. Май разполагам с достатъчно провизии, за да преживея Третата световна война.“
— Прието, Фриймантъл, чуваме ви.
— Имаме пушен салам, Хюстън, и смятаме да го унищожим, разбрано?
— Разбрахме ви, Фриймантъл, чуваме ви ясно. Каква е ситуацията с майонезата?
И майонезата беше налице. Приготвих си два сандвича с кръгчета колбас, наредени върху дебел пласт майонеза (когато бях малък, ни казваха, че майонезата, пушеният салам и белият хляб са храната на боговете), и ги погълнах на един дъх. В килера намерих два вида готови пайове (с ябълков и боровинков пълнеж) и се замислих дали да променя завещанието си в полза на Джак Кантори.
След като се натъпках до пръсване, отидох в дневната, запалих всички лампи и се загледах в картината, наречена „Здравей“. Не беше особено добра, ала в нея имаше нещо. Небрежно тушираното вечерно зарево сякаш сияеше отвътре. Корабът не приличаше на онзи, който бях видял, ала моят изглеждаше по-интересен и някак загадъчен, нещо като кораб-призрак. Бях го нарисувал доста неумело, но жълтите и оранжеви нюанси създаваха усещането, че е прозрачен и лъчите на залязващото слънце минават през него.