„Първо се страхуваш, че ще умреш, а после — че няма да умреш.“ Така твърди Уайърман, а той го знае най-добре; все пак е прекарал цял сезон в ада.
Болеше ме всичко. Постоянно. Жестокото главоболие не ме напускаше, зад челото ми вечно бе полунощ, отмервана от ударите на грамаден часовник. Заради увреденото си дясно око виждах света през кървава пелена и нямах представа що за свят ме заобикаля. Не знаех названията на предметите. Помня деня, в който Пам влезе в стаята ми (още лежах в болницата) и застана до леглото ми. Вбесих се, задето стои права, след като в ъгъла се мъдри онова нещо, върху което се сяда.
— Вземи старчока — казах. — Седни на старчока.
— За какво говориш, Едгар?
— Старчока, стареца! — изкрещях аз. — Вземи шибания дъртак, тъпачко! — Главата ми се пръскаше от болка. Пам заплака. Ненавиждах я за този хленч. Защо плачеше? Не тя бе затворена в кафез, нито пък наблюдаваше света през червена пелена. Не тя беше маймунката в клетка. После внезапно ме осени. — Вземай столетника и седни! — Столетник вместо стол — само тази дума изникна в разкашкания ми мозък.
Гневът ми не стихваше. Двете медицински сестри на средна възраст, които нарекох Суха трътка и Суха трътка две, сякаш бяха героини от мръснишки разказ на доктор Сус3.
Доброволката санитарка кръстих Косматото бонбонче — понятие си нямах защо, но май беше свързано със секса. Във всеки случай поне за мен. Щом позаякнах, започнах да налитам на бой. Два пъти се опитах да наръгам Пам и единият опит се оказа успешен, само че ножът беше пластмасов. Въпреки това й направиха два шева на китката. Понякога се стигаше дотам, че трябваше да ме връзват.
Един епизод от тогавашния ми живот се е запечатал в паметта ми: жарък следобед към края на едномесечното ми пребиваване в баровския санаториум за възстановяващи се, скъпият климатик е повреден, аз съм завързан за леглото, по телевизията върви сапунен сериал, хиляди полунощни камбани ехтят в главата ми, болката изгаря като нажежен ръжен дясната половина на тялото ми, липсващата дясна ръка ме сърби, липсващите ми десни пръсти потръпват, трябва да изкарам още време без окситоксин (колко точно не мога да кажа, понеже не познавам часовника); от алената мъглявина изплува медицинска сестра — същество, изпратено да наглежда маймуната в клетката, и ми казва: „Искате ли да видите жена си?“ Аз отговарям: „Само ако носи пистолет да ме гръмне.“
Струва ти се, че болката никога не ще те изостави, ала един ден тя изчезва. Тогава те отвеждат вкъщи и заменят болката с агонията на физиотерапията. Червената мъгла е започнала да се разсейва. Психотерапевтът, специалист по хипнотерапия, ми показа няколко ефективни способа за потискане на фантомните болки и сърбежа в отрязаната ръка. Доктор Кеймън. Именно той ми подари Рийба — едно от малкото неща, които взех със себе си, когато изкуцуках от предишния си живот и започнах този на Дума Ки.
— Този метод за потискане на гнева още не е официално одобрен — предупреди ме доктор Кеймън (по-късно решех, че може би ме е излъгал, за да приема Рийба). Каза ми, че трябва да й дам името на човек, когото мразя, ето защо, въпреки че тя приличаше на Луси Рикардо4, я нарекох на една моя леля, която ми дърпаше ухото, когато не си изяждах морковите. Не минаха и два дни, и аз й забравих името. В съзнанието ми изникваха само мъжки имена, всяко от които ме вбесяваше още повече: Рандъл, Ръсел, Рудолф и така нататък.
Вече си бях у дома. Пам ми донесе закуската и вероятно по изражението ми разгада как се чувствам, понеже се напрегна, готвейки се за взрив от емоции. Макар да бях забравил името на пухкавата червенокоса антигняв-кукла, която психологът ми даде, помнех как да я използвам в подобни ситуации.
— Пам — обърнах се към жена си, — трябват ми пет минути, за да се взема в ръце. Ще се справя.
— Сигурен ли си?
— Да, само махни тоя подгъз и си го заври в напудрената физиономия. Ще се справя.
Не знаех дали ще е така, но тъкмо това трябваше да кажа. Забравил бях името на тъпата кукла, но помнех ключовата фраза: „Ще се справя.“ Типично за края на предишния ми живот — продължавах да повтарям „Ще се справя“, дори когато знаех, че няма и че съм прецакан, двойно прецакан, тотално прецакан и захвърлен на самотек.
3
Доктор Сус — псевдоним на американския писател Теодор Сус Гайзъл (1904–1991), автор и илюстратор на книги за деца. Алюзията е с персонажите от най-известната му приказка „Котка с шапка“ — Нещо едно и Нещо две. — Б.пр.
4
Героиня от сериала „Обичам Луси“, чиято роля се изпълнява от Лусил Бол (1911–1989), провъзгласена за кралица на комедията. — Б.пр.