Поставих рисунката върху телевизора, като я подпрях на табелката с надпис: „СОБСТВЕНИКЪТ НА ИМОТА МОЛИ ВИЕ И ГОСТИТЕ ВИ ДА НЕ ПУШИТЕ В КЪЩАТА“. Продължих да я гледам още няколко секунди, мислейки си, че на преден план липсва нещо — но не исках да рисувам повече. Освен това всяка добавка би могла да наруши крехкото обаяние на картината. Ето защо вместо молива взех телефона, като предварително се успокоих, че винаги мога да потърся Илзе по мобилния, ако апаратът не работеше. Джак обаче отново се оказа на висота.
Предполагах, че ще попадна на телефонния й секретар (в колежа момичетата са вечно заети), ала тя вдигна още на първото позвъняване.
— Татко? — Така се изненадах, че не можах да проговоря, и тя повтори: — Татко?
— Да — отвърнах. — Как разбра?
— На дисплея се изписва телефонния код — 941. Това е регионът, където се намира Дума. Проверих.
— Съвременни технологии. Не мога да им свикна. Как си, малка моя?
— Върхът. Въпросът е как си ти.
— При мен всичко е наред. Даже повече от наред.
— Човекът, когото нае…
— Ненапразно получава парите си. Леглото е оправено, хладилникът е пълен. Когато пристигнах, спах пет часа.
Настъпи тишина, а когато Илзе я наруши, в гласа й се долавяше нещо повече от загриженост:
— Не взимаш много обезболяващи, нали? Защото окситоксинът е като троянски кон. Не че ти казвам нещо, което не знаеш…
— Не, приемам предписаните дози. Фактически… — замлъкнах.
— Какво, татко? Кажи ми. — По гласа й си личеше, че е готова да пристигне с първия самолет.
— Едва сега си дадох сметка, че съм пропуснал викодина в пет. — Погледнах часовника си. — И окситоксина в осем. Невероятно.
— Болката силна ли е?
— Две таблетки тиленол ще й видят сметката. Поне до полунощ.
— Може би е заради промяната на климата — предположи Илзе. И дрямката ти.
Не се съмнявах, че и първото, и второто бяха повлияли на болката, но едва ли бяха изиграли решаваща роля. Макар и да звучеше налудничаво, подозирах, че решаващият принос е на рисуването. Дълбоко в себе си бях сигурен в това.
Поговорихме си още известно време и аз почувствах как загрижеността напуска гласа на Илзе. Замести я тъга. Вероятно бе осъзнала какво всъщност се е случило и как майка й и баща й нямат никакво намерение една сутрин да се събудят с мисълта да опитат отново. Обаче ми обеща да се обади на Пам и да изпрати електронно писмо на Мелинда, уведомявайки ги, че все още съм жив.
— Имаш достъп до електронна поща там, нали, тате?
— Да, то днес ти ще я заместиш, миличка.
Тя се засмя, изхлипа и пак се изсмя. Понечих да я попитам дали плаче, но се отказах. Беше по-добре да не задавам излишни въпроси.
— Илзе? Да приключваме, а, съкровище? Искам да взема душ и да си легна.
— Добре, но… — отново мълчание. После стаеното в душата й внезапно се изля: — Не издържам, че си сам във Флорида! Ами ако паднеш под душа? Не е честно!
— Скъпа, при мен всичко е наред. Честна дума. Този младеж… казва се… — „Урагани — помислих си. — Метеорологичният канал.“ — Казва се Джим Кантори. — попаднах на точния ред, но на неправилното място. — Исках да кажа Джак…
— Не е същото и добре го знаеш. Искаш ли да дойда?
— Не, освен ако не искаш майка ти да ни скалпира и двамата. Искам да останеш там, където си сега, и да се пазиш, съкровище. Редовно ще ти се обаждам.
— Добре. И ти се пази. И никакви глупости.
— Разбрано. Никакви глупости. Прието, Хюстън.
— Моля?
— Няма значение.
— Искам да ми обещаеш, тате.
За един плашещ и изключително странен миг видях Илзе на единайсет години — Илзе със скаутска униформа и вперила в мен изпълнените с ужас очи на Моника Голдстийн. Преди да се спра, се чух да казвам:
— Обещавам. Заклевам се. В името на майка си.
Дъщеря ми се засмя.
— Никога не съм те чувала да говориш така.
— Има много неща, които не знаеш за мен. Пълен съм с тайни и загадки.
— Щом казваш… — поредното мълчание. После тя каза: — Обичам те.
— И аз теб.
Затворих телефона и дълго се взирах в него.
VII
Вместо да си взема душ в банята, излязох на брега. Бързо открих, че в пясъка патерицата повече ме затруднява, отколкото да ми помага, ала щом свих зад къщата, се оказа, че от водата ме делят само двайсетина крачки. Не бързах, така че ги преодолях без усилие. Прибоят бе слаб, а вълните — високи едва няколко сантиметра. Беше ми трудно да си представя същата тази вода, стоварваща се с унищожителна ярост върху брега по време на ураган. Не, абсурд. След време Уайърман щеше да ми каже: „Бог винаги ни наказва за онова, което не можем да си представим.“