— Можем да влезем оттук — подхвърли скептично Джак, — но не съм сигурен, че подът няма да се продъни под краката ни. Как смятате, Едгар?
— Не знам — отвърнах. Чувствах се излишен. Навярно умората ми се дължеше на внезапния приток на адреналин от сблъсъка ни с алигатора, ала в същото време си давах сметка, че има и друга причина. Имах чувството, че съм претърпял поражение. Бяха минали твърде много години… и твърде много бури. А рисунките на едно малко момиченце не бяха сред нещата, способни да издържат дълго под напора на стихиите. — Колко е часът, Уайърман? Без да се бъзикаш, ако обичаш.
Той си погледна часовника.
— Два и половина. Е, muchacho? Да влизаме ли?
— Не знам — повторих.
— Аз мисля да вляза — каза той. — застрелях цял шибан алигатор, за да стигна дотук, и няма да си тръгна, преди да съм разгледал старото семейно огнище. Подът на килера ми изглежда здрав, а и е разположен най-близо до земята. Помогнете ми да натрупаме боклуци, върху които да се качим. Ей онези греди там ще ни свършат работа. Джак, ти влизаш пръв, после помагаш на мен. Двамата все някак ще издърпаме Едгар.
Тъкмо това и направихме. Мръсни, разчорлени и останали без дъх, се изкатерихме до кухненския килер, а оттам проникнахме и в самата къща, като пристъпвахме плахо и смаяно се озъртахме. Чувствахме се като пътешественици във времето — като туристи, попаднали в един забравен свят, загинал преди повече от осемдесет години.
Осемнайсета глава
Новийн
I
Къщата вонеше на прогнило дърво, стара мазилка и плесенясали завеси. Носеше се лъх на неопределена зеленикава миризма. Някои мебели бяха тук — съсипани от времето и издути от влагата, — но прекрасните стари тапети в салона бяха станали на юфка, а един огромен кошер, стар и притихнал, си стоеше на тавана в гниещото преддверие. Мъртвите оси лежаха на купчинка върху изкорубените дъски под него. Някъде в това, което беше останало от втория етаж, се стичаше вода — капка по капка.
— Всичко тук е строено от кипарис и секвоя. Къщата щеше да струва цяло състояние, ако някой я беше стегнал, преди да е отишла по дяволите — изкоментира Джак. Приведе се, хвана една огъната дъска и я дръпна. Тя се изви като размекната захарна пръчка и се прекърши — не шумно, а с едно безжизнено трак. Няколко мокрици изпълзяха от правоъгълната дупка под нея. Миризмата, която се надигна, беше усойна и мрачна.
— Никаква чистка, никакво спасено имущество, никакви купонджии — обобщи Уайърман. — Никакви захвърлени кондоми или дамски пликчета, нито един надпис със спрей Джо + Деби = ВНЛ. Струва ми се, че никой не е идвал тук, откакто Джон за последно е закачил веригата на вратата и е заминал, за да не стъпи кракът му повече тук. Знам, че не е за вярване…
— Не — отвърна аз. — Не е. Имението в тази част на острова е принадлежало на Персе от 1927 година. Джон го е знаел и със завещанието си се е погрижил да запази нещата непроменени. Елизабет е постъпила по същия начин. Но това не е светилище. — Вгледах се в помещението срещу салона. Някога може би е било кабинет. Старо писалище с подвижен капак стоеше насред локва тинясала вода. — Това е гробница.
— И тъй, къде ще търсим рисунките? — попита Джак.
— Нямам представа — отговорих. — Дори… — На прага имаше буца мазилка и аз я ритнах. Исках да я подметна във въздуха, но тя се разпадна. Беше твърде стара и влажна. — Струва ми се, че тук няма повече рисунки. Като гледам какво е мястото…
Огледах се и вдишах задушливата смрад.
— Може и да си прав, но се съмнявам — обади се Уайърман. — Защото си в траур, muchacho. Което изтощава. При теб говори гласът на опита.
Джак влезе в кабинета и зажвака по влажните дъски към старото бюро с извития капак. Върху козирката на шапката му пльокна капчица вода и той вдигна очи.
— Таванът е хлътнал — отбеляза. — Вероятно горе е имало поне една баня, може би две, а защо не и цистерна за дъждовна вода. Виждам някаква тръба. Един ден както си стои така, и прас! — чао-чао, бюро, отиваш на кино!
— Внимавай ти да не отидеш на кино, Джак — предупреди го Уайърман.
— Точно сега проблемът ми е в пода. Пфу, все едно стъпвам в тиня!
— Връщай се — подканих го.
— Чакайте малко. Първо да видя тук…
Той заотваря чекмеджетата.
— Нищо… нищо… и пак нищо… Ни-щич-ко. А, я виж ти! Бележка. Написана на ръка.
— Дай да видя — каза Уайърман.
Джак се върна с големи предпазливи стъпки и му я подаде. Зачетох я над рамото на Уайърман. Бележката бе написана на обикновен бял лист с едър мъжки почерк: