19 август 1926 г.
Джони, искаш — получаваш. Туй остана от хубавото и то е само за теб, момчето ми. Шампите ми не са нищо особено, ала „Чий го е еня?“ Малцовото си го бива. За овчиците — тревичка (ха-ха!). Прасето е в бурето. А както поиска, Маса Х2 in cera. Не на вересията, враг на търговията! Сега вадиш късмет, но наистина ти е за последно. Благодаря за всичко. Ще се видим, когато отново прекося гьола.
Уайърман прокара пръст по Маса Х2.
— Масата тече. Останалото говори ли ти нещо, Едгар?
Говореше ми, но за момент разбрицаната ми памет запецна. „Мога да се справя“ — казах си… и после започнах да мисля заобиколно. Първо минах на Илзе, която казва: „Давате ли си басейна, мистър?“ И ме заболя, но нямаше как, това беше пътят. Последва спомен за едно друго момиче, облечено за един друг басейн. Страхотно гърдесто маце с крака до гърлото по цял черен бански. Мери Айър, както я бе нарисувал Хокни — или Гиджет в Тампа, както тя самата бе нарекла по-младото си „аз“. Издишах тежко. Не бях усетил кога съм задържал дъха си.
— ДД е Дейв Дейвис — казах. — Калифорнийски магнат от бурното двайсетилетие.
— Откъде знаеш?
— От Мери Айър — отвърнах и нещо студено в гърдите ми, което вероятно никога нямаше да се стопли, оцени иронията. Животът е колело и ако чакаш достатъчно дълго, то винаги прави пълен кръг. — Дейвис е бил приятел на Джон Истлейк и очевидно го е снабдявал с много качествен алкохол.
— Шампите — обади се Джак. — Сигурно е шампанско?
— Браво на теб, Джак, но аз бих искал да зная каква е тази Маса. А също и какво значи in cera — подхвърли Уайърман.
— Това е на испански — отвърна Джак. — Ти поне би трябвало да знаеш.
Уайърман накриви вежди.
— Бъркаш го със sera, със s. Както в que sera sera.
— Дорис Дей, 1956 година. „Не ни е дадено да виждаме бъдещето“ — И слава Богу. — Обаче за едно съм абсолютно сигурен: Дейвис не е излъгал, когато казва, че това е последната доставка. — Посочих датата. — 19 август. — Отплавал е за Европа през октомври същата година и никога не се е завърнал. Изчезнал в океана — така твърдеше Мери Айър.
— Ами сега? — поинтересува се Уайърман.
— Зарежи го временно — казах. — И все пак е странно — само това късче хартия.
— Може би е малко смахнато, но пък чак странно? Ако беше вдовец с малки дъщери, би ли искал да отнесеш в новия си живот последната квитанция, получена за контрабанда на алкохол?
Обмислих думите му и реших, че има право.
— Не… вероятно щях да я унищожа заедно с колекцията си от порнографски картички.
Уайърман вдигна рамене.
— Никога няма да узнаем колко много уличаваща документация е унищожил този човек… или колко малко. Ръцете му сигурно са били относително чисти, като се изключи някое и друго запойче с приятелите. Но, muchacho… — Той сложи ръка на рамото ми. — Хартията е истинска. Разполагаме с нея. И ако нещо е по петите ни, може би нещо друго се пази от нас… поне мъничко. Нима е невъзможно?
— Във всеки случай мисълта е утешителна. Да видим дали нещо няма да изскочи.
II
Отначало изглеждаше, че няма такива шансове. Претършувахме всички стаи на долния етаж и не намерихме нищо — макар че аз за малко не си намерих белята, когато кракът ми хлътна в пода на помещението, което някога вероятно е било трапезария. Уайърман и Джак ми се притекоха на помощ, пък и хлътнах с болния си крак и успях да се подпра на здравия за опора.
Търсенето над земното ниво беше безнадеждно. Стълбището се вдигаше нагоре, но отвъд площадката с разнебитения парапет се виждаше само синьото небе, на чийто фон се полюшваха листата на палмата. Вторият етаж беше в руини, а третия бе само спомен. Тръгнахме обратно към кухнята и нашата импровизирана стълба; разполагахме само с писъмце за доставка на контрабандна пиячка. Имах идея какво може да означава сега, но без да знам местонахождението на Персе, идеята не струваше.
А тя беше тук.
Тя беше наблизо. Иначе защо щеше да ни пречи да стигнем дотук?
Уайърман, който вървеше начело, спря така внезапно, че се блъснах в него. Джак пък се блъсна в мен и без да иска ме блъсна с кошницата.
— Налага се да проверим стълбището — каза Уайърман. Тонът му беше като на човек, който не може да повярва, че се е оказал такъв глупак.
— Моля? — сепнах се.
— Налага се да проверим стълбището за ха-ха. Веднага трябваше да се сетя. Май не съм в час.
— Какво е ха-ха? — попитах аз.
Уайърман зави обратно.
— Ха-хахото в „Дворецът“ се намираше четири стъпала нагоре от подножието на централното стълбище. Идеята — тя каза, че принадлежала на баща й — била помещението да е близо до входната врата в случай на пожар. Там има кутия с катинарче, а в кутията — нищо особено, като се изключат няколко стари сувенири и разни снимки, но някога тя е пазила там завещанието и най-хубавите си бижута. После споделила с адвоката си. Голяма грешка. Той настоял да премести всичко в банкова касетка в Сарасота.