— Всички палячовци са такива — отвърнах аз. — Това май е някакво правило.
— После дойде прогимназията, а там вентрилоквизмът изглеждаше като зубрачески талант в сравнение с карането на скейтборд и затова го зарязах. Не зная какво се случи с книгата. Заглавието й беше „Извади своя глас“.
Млъкнахме. Около нас се разнасяше усойното ухание на къщата. Преди малко Уайърман беше убил алигатор. Сега това ми се струваше пълна нелепост, въпреки че тъпанчетата ми още пищяха от изстрелите.
— Искам да те чуя — ненадейно рече Уайърман. — Накарай я да каже „Buenos dias, amigos, mi nombre es Noveen“ и „la mesa тече“.
— Да, бе, да — изсмя се Джак.
— Не, сериозно ти говоря.
— Не мога. Ако престанеш да практикуваш, забравяш как се прави.
От опит знаех, че Джак може би е прав. Що се отнася до заучените умения, паметта се оказва на кръстопът. В едната посока се намират нещата, които според популярната поговорка са като готвенето и карането на колело веднъж усвоени, не се забравят. Но креативните умения за които отговаря предният дял на мозъка, трябва да се упражняват почти ежедневно. Те лесно се поддават на забрава и увреждане. Според Джак вентрилоквизмът спадаше към тази категория. Макар че нямах основания да се съмнявам — все пак тук ставаше дума за създаването на нова личност и за това да „извадиш“ глас — му наредих:
— Пробвай.
— Какво? — Той се взря в мен. — усмихнат и озадачен.
— Давай, пробвай се…
— Казах ви, че не мога…
— Все пак опитай.
— Едгар, дори да можех да извадя глас, пак не знам как ще звучи.
— Метнал си я на коляното, тук сме само ние, тъй че не се стеснявай.
— Защо пък не. — Той духна кичур коса от челото си. — Какво искате да каже тази чаровница?
Уайърман промълви много тихо:
— Защо просто не видим какво ще излезе?
V
Джак постоя още малко с Новийн на коляното си. Слънцето ги озаряваше, около тях танцуваха прашинки, надигнали се от стълбището и прастария мокет. После той хвана късото вратле на куклата и парцалените й раменца. Главата й се надигна.
— Здрасти, пичове — каза, обаче се получи „’Расти ’ичове“, защото се опитваше да не мърда устни. Той поклати глава и прашинките отлетяха.
— Чакайте малко. Така няма да стане.
— Спокойно, не бързай — казах. Мисля, че говорих спокойно, но сърцето ми биеше по-силно от всякога. Донякъде се страхувах за Джак. Ако от тая работа излезеше нещо, можеше да стане опасно за него.
Той изпъна врат и замасажира адамовата си ябълка. Приличаше на тенор, който се готви за разпяване. Или на птичка. Може би на колибри.
— Здрасти, пичове — повтори. Сега беше по-добре, но… — Мамка му! Звуча като оная дърта руса мацка Мей Уест. Един момент.
Той пак разтри гърлото си. Погледът му се рееше в нахлуващата на вълни светлина и не бях сигурен дали знае, че другата му ръка — тази с куклата — се движи. Новийн първо се взря в мен, после в Уайърман, после отново в мен. Черни очички като копченца. Черна косица, окичена с панделки, около лице като шоколадова курабийка. Кръгла алена устица, която ей сега щеше да каже: „Уууу, мръсник такъв!“
Уайърман ме стисна със студената си ръка.
— Здрасти, пичове — каза Новийн и въпреки че адамовата ябълка на Джак подскачаше нагоре-надолу, устните му почти не трепнаха.
— Е, как беше?
— Добре — отвърна Уайърман със спокойствие, каквото аз не изпитвах. — Накарай я да каже още нещо.
— Шефе, за това трябва да ми платите допълнително!
— Естествено — отговорих. — Време и ха…
— Н’ма ли нари’уваш нещо? — попита Новийн, вперила в мен кръглите си черни очички. Бях почти сигурен, че са копчета за обувки.
— Няма какво да нарисувам… Новийн.
— Ще ти покажа к’во да нари’уваш. ’Ъде ти е ’ицникът? — Сега Джак беше зареял блуждаещ поглед в сенките, водещи към съсипания салон. Не изглеждаше нито буден, нито заспал, а нещо по средата.
Уайърман ме пусна и бръкна в чантата, в която бях пъхнал двата скицника. Подаде ми единия. Ръката на Джак се поогъна и Новийн като че ли любопитно наклони глава, когато разгърнах скицника и дръпнах ципа на несесера за моливи. Извадих един.
— Не, не. ’Земи от нейните.
Отново се разтършувах и измъкнах светлозеления молив на Либит. Единствено той беше достатъчно дълъг, че да е удобен за хващане. Вероятно този не е бил любимият й цвят. Или на острова зеленината беше по-наситена?
— Добре, а сега какво?
— Нарисувай ме в кутията. До кутията за ’ляб е добре.
— Имаш предвид на плота?