— Ти да не мислиш, че го’оря за пода?
— Божичко! — промърмори Уайърман. Гласът се променяше равномерно с всяка реплика. Това вече не беше Джак. Чий беше този глас, щом в разцвета си Новийн е говорела чрез въображението на едно малко момиченце? Реших, че слушаме версия на леля Мелда.
Щом се захванах за работа, сърбежът се плъзна по липсващата ми ръка, очерта я, направи я реална. Рисувах куклата до старомодната кутия за хляб, провесила крака от плота. Без капчица колебание — нещо дълбоко в мен, откъдето извираше картината, ми нашепваше, че колебанието би убило в зародиш една зачеваща магия — добавих едно малко момиченце, застанало до плота. Застанало до плота и вдигнало поглед. Четиригодишно момиченце с престилка. Не знаех какво представляват престилките по онова време, преди да нарисувам една върху рокличката на малката Либит, която си стоеше в кухнята до своята кукла, която си стоеше там и гледаше, която си стоеше там…
Шшшшт…
… с пръст на устните.
Моливът препускаше в ръката ми, оформяйки леля Мелда, която виждах за пръв път извън онази фотография, където бе хванала с две ръце червената кошница за пикник. Леля Мелда се навеждаше над момиченцето, изглеждаше разгневена.
Не, не разгневена…
VI
Уплашена.
Леля Мелда е уплашена до смърт. Знае, че тук става нещо, близначките също го знаят — Теси и Ло-Ло са изплашени като нея. Дори този глупак Шанингтън усеща, че нещо не е наред. Затова гледа да се държи настрана и предпочита да работи на брега, вместо да идва на острова.
А господарят? Господарят е толкова бесен на Ади, която е избягала в Атланта, че не вижда какво е под носа му.
Отначало леля Мелда смяташе, че каквото е под носа й, е плод на нейното въображение, което се подклаждаше от игрите на малките. Естествено, че не виждаше летящи пеликани или чапли, летящи по гръб, нито пък конете й се усмихваха, когато Шанингтън водеше впряга от Нокомис, за да ги повози. Смяташе, че е наясно защо малките толкова се страхуват от Чарли. Островът може би си имаше загадки, но това не беше една от тях. Нейна беше вината, въпреки че намеренията й бяха добри…
VII
— Чарли! — извиках аз. — Неговото име е Чарли.
Новийн присмехулно изграка в знак на съгласие.
Извадих втория скицник от чантата — направо го изтръгнах — и така яростно отметнах корицата му, че я разкъсах. Забърниках в несесера и изрових останката от черния молив на Либит. Едва успях да го стисна между палеца и показалеца си, но за тази рисунка исках черно.
— Едгар — намеси се Уайърман. — за миг ми се стори, че виждам… приличаше на…
— Трай! — викна Новийн. — Бас ловя, че ше искаш да видиш т’ва!
Рисувах бързо и жокеят изникна от белотата като фигура от млечната мъгла. Портретът бе направен надве-натри, но същността бе уловена: знаещите очи и широките устни, които може би са се усмихвали весело или злобно. Нямах време да оцветя ризата и панталоните, но трескаво затърсих един от моите моливи, обозначен като „истинско червено“, и добавих с неравни драскулки ужасната шапка. Веднага щом тя си дойде на мястото, стана ясно каква е усмивката му: кошмарна.
— Покажи ми! — провикна се Новийн. — Искам да видя дали си го у’овил!
Поставих рисунката пред куклата, която сега седеше изправена върху крака на Джак, докато самият Джак се беше прегърбил до стената и се взираше в салона.
— Ъхъ — каза Новийн. — този педерас’ плашеше момичетата на Мелда. Тъй е.
— Какво?… — поде Уайърман и поклати глава. — Нищо не разбирам.
— Мелда също видяла жабата — обясни Новийн. — Дето малките я кръстиха Големия урод. Жабата с жъби. Тогава Мелда най-сетне ’карва Либит в кухнята. Да я накара да ’роговори.
— Отначало Мелда е мислела, че разказите за Чарли са просто детински измишльотини, нали?
Новийн отново изграка, но в очичките й проблесна страх. Разбира се, такива очи можеха да изглеждат всякак. Или…
— Точно така, готин. После видяла как Големия урод прекосява алеята и изчезва сред дърветата…
Китката на Джак се отпуснаха. Новийн бавно поклати глава, изобразявайки рухването на защитните прегради на леля Мелда.
Прелистих скицника така, че скицата на Чарли жокея остана най-отдолу, и се върнах на рисунката в кухнята: Леля Мелда гледа малкото момиченце, то пък се е втренчило в нея и е поставило пръст на устните си — Шшшшт!, а куклата, подпряна на кутията за хляб, е безмълвен свидетел.
— Виждаш ли го? — попитах Уайърман. — Разбираш ли?
— Горе-долу…
— Захарните петлета свършиха, след като тя излезе — отбеляза Новийн. — Ей т’ва се случи.