— Може би отначало Мелда е смятала, че Шанингтън мести градинския жокей напред-назад, защото знае, че трите момиченца се страхуват.
— Но защо, за Бога? — попита Уайърман.
Новийн не отговори, ето защо махнах с липсващата си ръка над Новийн на рисунката — Новийн, облегната на кутията за хляб — и в този момент Новийн върху коляното на Джак заговори. Имах предчувствие, че ще стане точно така.
— Леля ни мишлеше само доброто. ’Наеше, че ги е страх от Чарли — ’реди лошото да се с’учи — и им раскаса прикаска за лека нощ, са да ги развесели. Вмес’о то’а само повече ги уплашши, както се ’лучва понякога с малките деса. После дойде лошата жена — лошата бяла жена от морето — и тая кучка още по’ече влоши поло’ението. На шега накара Либит да нарисува Чарли жив. Беше приготвила и други смешки.
Отметнах листа, на който Либит казва „Шшшт“, извадих от несесера умбра — сега нямаше значение чии моливи използвам — и отново скицирах кухнята ето я масата с Новийн, полегнала на хълбок, една ръка преметната над главата, сякаш в молба за пощада. Ето я Либит по лятна рокличка. Ужасеното й изражение предадох с не повече от пет-шест щриха. Ето я леля Мелда, която се е дръпнала от отворената кутия за хляб и пищи, защото вътре…
— Това плъх ли е? — запита Уайърман.
— Го’ям, дърт, сляп мармот — каза Новийн. — Същата работа като Чарли, чес’но. Накара Либит да го нарисува в кутията и той се оказа там. Смешка. На Либит й домъшня, ама на лошата водна жена? Не-е, тцъ. На нея никога не й е било мъшно.
— А Елизабет — Либит — е трябвало да рисува — казах. — Прав ли съм?
— Шнаеш — отвърна Новийн. — Нали?
Нали. Защото дарбата е гладна.
VIII
Имало едно време едно малко момиченце, което паднало и хубаво си ударило главата, но с грозни последствия. Падането позволило на някаква същност — на някаква жена — да установи контакт с него. Удивителните рисунки, които последвали, били примамката, морковът, който се поклащал на пръчката. Имало усмихнати кончета и цяло нашествие от жаби в различни цветове на дъгата. Но след като Персе излязла — как се беше изразила Новийн? — със захарните петлета било свършено. Талантът на Либит Истлейк се завъртял в ръката й като нож. Само дето ръката вече не била нейна. Баща й не знаел. Ади я нямало. Мария и хана били далеч в училище „Брейдън“. Близначките не разбирали. Но леля Мелда започнала да подозира и…
Върнах се на картината с малкото момиченце, поставило пръст на устните си.
Тя слуша, тъй че шшшт! Проговориш ли, ще те чуе, тъй че шшшт! Лошите неща могат да се случат, а още по-лошите се мътят. Страхотии в залива, които дебнат да те уловят и да те заведат на един кораб, където ще си жива, но не съвсем. А ако аз се опитам да ти кажа? Тогава лошите неща могат да застигнат всички наведнъж.
Уайърман стоеше неподвижно до мен. Само очите му се движеха: ту поглеждаха Новийн, ту се връщаха на бледата ръка, която се мяркаше и изчезваше от дясната ми страна.
— Но нали е имало безопасно място? — попитах. — Там е можела да говори свободно. Къде е то?
— Шнаеш — отговори ми Новийн.
— Не, не…
— Напротив, шнаеш. Би трябвало. Само си забравил за ’ратко. Нарисувай и ще видиш.
Да, беше права. Чрез рисуването се бях пресътворил. В този смисъл Либит
(където нашата сестра)
Ми беше роднина. Посредством рисуването и двамата си спомняхме как да си спомним.
Отгърнах на чист лист.
— Да взема ли от нейните моливи?
— Веше не. ’Сякакви ще свършат работа.
Прерових моливите си, открих индиговия и почнах да рисувам. Без колебание очертах плувния басейн на Истлейк — точно както човек машинално набира познат номер. Нарисувах го какъвто е бил някога — нов, пълен с чиста вода. Басейнът, където по някаква причина хватката на Персе се разхлабваше и слухът й изневеряваше.
Нарисувах леля Мелда, нагазила до пищялките, и Либит — до кръста — беше гушнала Новийн под мишница, престилката й се беше разперила около нея. Изпод движенията на дланите ми се лееха думи.
— Сега къде е новата ти кукла? Порцелановата?
— В моята специална кутия за съкровища. Онази с формата на сърце.
Значи поне за малко е била там.
— А как се казва?
— Казва се Персе.
— Пърси е момчешко име.
— Това е положението. (Тук Либит е категорична). Казва се Персе.
— Добре, де. Викаш значи, че оттук не мож’ ни чу?
— Май да…