— Мария и Хана — прошепнах. — Завръщат се в училището „Брейдън“.
— Малко бездушно, не мислите и? — попита Джак.
Поклатих глава.
— Всъщност не. Децата не скърбят като възрастните.
— Ами сигурно сте прав — кимна Джак. — Но съм изненадан…
— От какво толкова си изненадан?
— Че Персе ги е пуснала.
— Не ги е пуснала наистина. Те са отивали само в Брейдънтън.
Уайърман потупа с пръсти по скицника.
— Къде е мястото на Елизабет?
— Навсякъде — отговорих. — Гледаме през нейните очи.
IV
— Не остана много, но е най-лошото.
Показах им следващата скица. И тя беше направена припряно като другите, а мъжката фигура на нея беше с гръб към зрителя, но не се съмнявах, че това е живата версия на съществото в кухнята на „Розовата грамада“. Джак вдигна поглед от рисунката на Брега на сенките, сега ерозирал до тънка ивица, и пак се насочи към фигурата. Накрая ме погледна изпитателно.
— Тук — едва чуто промълви той. — Значи гледната точка е точно където сме застанали?
— Да.
— Това е Емъри. — Уайърман докосна фигурата. Гласът му беше дори по-тих от този на Джак. По челото му беше избила пот.
— Да.
— Съществото от твоята къща.
— Да.
Той премести пръста си.
— А това Теси и Лора ли са?
— Теси и Ло-Ло. Да.
— Те… какво? Примамват го в океана? Като сирени от старогръцките митове?
— Да.
— Наистина се е случило — изрече Джак. Сякаш се мъчеше да проумее смисъла на току-що казаното.
— Действително — съгласих се аз. — Не се съмнявай в силата й.
Уайърман погледна слънцето, което се беше спуснало до хоризонта. Най-сетне лъчите му бяха започнали да помътняват.
— В такъв случай, muchacho, не се помайвай. Да свършваме за каквото сме дошли и да се омитаме оттук.
— Вече почти не остана какво да ви кажа. — Прелистих няколко скици, които не представляваха повече от бегли драсканици. — Истинската героиня е била леля Мелда, на която дори не знаем фамилията.
Показах им една недовършена рисунка: леля Мелда (познаваше се, че е тя по кърпата на главата й, а също по едно-две тъмни петна на челото и бузите) говореше с някаква млада жена в антрето. Новийн беше подпряна наблизо на една маса (шест или осем линии с овал отгоре).
— Ето я, разправя на Адриана някакви врели-некипели за Емъри, който е изчезнал. Че са го извикали обратно в Атланта? Че е отишъл в Тампа да я изненада със сватбен подарък? Не знам. Във всеки случай е целяла да задържи Ади ако не в къщата, то поне наблизо.
— Леля Мелда е искала да спечели в — констатира Джак.
— Само това й е оставало. — Посочих буйната тропическа растителност под нас и в северната част на острова; растителност, която нямаше място тук без цял отбор от градинари, които се скъсват от работа, за да я поддържат — Всичко това го е нямало през 1927, но Елизабет е била тук и талантът й е бил в разцвета си. Струва ми се, че никой от тези, които се са се опитали да използват пътя към сушата, не са имали шанс. Един Господ знае на какво е била накарана да вдъхне живот с рисунките си между това място и подвижния мост.
— Значи Адриана е трябвало да бъде следващата? — попита Уайърман.
— След нея и Джон. Мария и Хана са щели да умрат по-нататък. Защото намеренията на Персе са били да погуби всички с изключение — може би — на самата Елизабет. Леля Мелда със сигурност е знаела, че може да задържи Ади само един-единствен ден. Но един ден й е бил напълно достатъчен.
Показах им още една рисунка с бегли щрихи. Леля Мелда и Елизабет отново стояха в плиткия край на басейна. Новийн лежеше на единия му ръб, а парцалената й ръчичка беше провиснала във водата. До Новийн се мъдреше керамична бъчонка с надпис МАСА.
— Мелда е обяснила на Либит какво трябва да направи. Казала й е, че е длъжна да го направи независимо какво вижда в главата си или колко силно Персе ще й крещи да спре… понеже щяла да пищи, добавила леля Мелда, ако разбере какво са намислили. Казала, че само могат да се надяват Персе да разбере прекалено късно. После казала… — млъкнах. Дирята, оставена от залязващото слънце, ставаше все по-ярка. Налагаше се да продължа, но ми беше трудно. Много, много трудно.
— Какво, muchacho? — предпазливо запита Уайърман. — Какво е казала?
— Че тя също може да пищи. И Ади. И баща й. Но и че не можела да спре. „Не бифа да спи’аш, дете. Не спи’ай, че ’сичко ще отиде на вятъра.“ Сякаш по своя воля ръката ми измъкна от джоба черната Венера и надраска две думи под примитивната рисунка на момиченцето и жената в плувния басейн:
не спи’ай
Очите ми се замъглиха. Изпуснах молива в тревата и избърсах сълзите си. Доколкото знам, моливът още си стои където падна.