— Едгар, ами сребровърхите харпуни? — попита Джак. — За тях и дума не обели.
— Изобщо не бяха вълшебни харпуни — отвърнах уморено. — сигурно са се появили години по-късно, когато Истлейк и Елизабет са се завърнали на Дума Ки. Бог знае на кого е хрумнала идеята, но навярно въпросният някой не е бил напълно сигурен защо тя му се струва важна.
— Но… — Джак за пореден път се мръщеше. — Ако не са разполагали със сребърните харпуни през 1927… как тогава…
— Никакви сребърни харпуни, Джак, ами много вода.
— Пак не вярвам. Персе е дошла от водата. Те я водна. — Той погледна кораба, сякаш за да се увери, че още си е на мястото. Беше.
— Точно така. Но при басейна хватката на Персе се разхлабвала. Елизабет го е знаела, но не разбирала последиците. И от къде на къде — та тя е била само едно дете.
— Абе майката си трака — обади се Уайърман и се плесна по челото. — Плувният басейн. Сладка вода. Басейнът се е пълнел със сладка вода. Сладка, не солена.
Размахах пръст към него.
Уайърман докосна рисунката на керамичното буренце, наместено до куклата.
— Това нещо е било празно и те са го напълнили от басейна?!
— Несъмнено. — Показах им следващата рисунка. Перспективата беше почти от нашето местоположение. Току-що изгрелият на небосвода лунен сърп надничаше между мачтите на гниещия кораб. Надявах се никога повече да не нарисувам този кораб. А на брега досами водата…
— Исусе Христе, това е пълна дивотия! — възкликна Уайърман. — Не го виждам ясно, но пак е ужасно.
Дясната ръка ме сърбеше и пулсираше. Изгаряше ме. Бавно докоснах скицата с ръката, която се надявах да не видя отново… макар да се боях, че може да се случи.
— Виждам за всички ни — казах.
Как да нарисуваме картина (XI)
Не спирайте, докато картината не е завършена. Не зная дали това е сред основните правила в изкуството, но съм убеден, че тези седем думи обобщават всичко, което се опитвам да ви кажа. Талантът е нещо великолепно, но няма да помогне на ленивите. Освен това винаги настъпва момент — ако произведението ви искрено, ако идва от вълшебното място, където мисълта, споменът и емоцията се сливат — когато ще пожелаете да спрете, когато ще ви хрумне, че ако оставите молива зрението ви ще се притъпи, паметта ще ви изневери и болката ще престане. Всичко това ми е известно от последната картина, която нарисувах неотдавна — със семейството на брега. Бе само скица, но ми се струва, че когато картографирате ада, една скица е предостатъчна.
Започнах с Адриана.
През целия ден тя се тревожеше за Ем, емоциите й варирали от необуздан гняв до страх. Дори й минало през ума, че татко е Извършил Някоя Необмислена Постъпка, въпреки че това й се струвало малко вероятно; откакто издирването приключило, скръбта го направила апатичен и затворен.
Когато слънцето залязва, а от Ем все така няма ни вест, ни кост, човек би помислил, че тя ще стане по-нервна от всякога, но вместо това Адриана се успокоява, дори се ободрява. Казва на леля Мелда, че Ем ще се върне направо вкъщи, била сигурна. Чувствала го с тялото си, чувало го в главата си като малки пеещи звънчета. Предполагала, че това се нарича женска интуиция, но очевидно трябва да се омъжиш, за да започне да се проявява. Споделя и това с леля Мелда.
Чернокожата кима и се усмихва, но не изпуска Ади от поглед. Цял ден я е наблюдавала. Мъжът на момичето си е отишъл завинаги, Либит й го е казала и Мелда й вярва, но също така вярва, че остатъкът от семейството може да бъде спасен… че самата тя може да бъде спасена.
Много обаче зависи от самата Либит.
Леля Мелда отива да нагледа момиченцето и докосва гривните на лявата си ръка, докато се качва по стълбите. Сребърните гривни са от нейната мама и всяка неделя Мелда си ги слага за църква. Може би затова днес ги изважда от специалната си кутия за дрънкулки, нахлузва ги и ги избутва чак догоре, докато се забият в мишницата й, вместо да ги остави да дрънчат на китката й. Може би е искала да се почувства по-близо до своята мама, да вземе нещичко от тихата й сила, а може би просто се нуждае от съприкосновението с нещо свято.
Либит е в стаята си и рисува. Рисува семейството си, като не пропуска Теси и Ло-Ло. Те осмината (за Либит леля Мелда също е от семейството) стоят на плажа, където са прекарали много щастливи мигове в плуване, пикници и строене на пясъчни замъци. Ръцете им са преплетени, навързани като гирлянди за коледна украса, а на лицата им греят широки усмивки. Май си мисли, че като ги нарисува, ще ги възкреси посредством волята си.