Леля Мелда почти вярва, че това е възможно. Детето е могъщо. Сътворяването на живот обаче не е по силите му. Сътворяването на истински живот не е по силите дори на чудовището от залива. Очите на Мелда се спират върху специалната кутия-сърце на Либит, преди да се върнат на самата Либит. Видяла е само фигурката, която веднъж се появи от залива, мъничка жена с избеляла розова пелерина, която някога може би е била алена, и качулка, закриваща челото й, изпод която се подават къдрави коси.
Пита Либит всичко наред ли е. Повече не се осмелява да каже, дързостта й не стига по-далеч. Ако наистина има трето око, скрито под къдриците на създанието в кутията — всевиждащо око, предпазливостта е задължителна.
— Наред. Просто си рисувам, лельо Мелда — казва Либит.
Забравила ли е какво трябва да нарисува? Мелда може само да се надява на противното. Сега трябва да слезе долу, за да наглежда Ади. Мъжът й скоро ще я потърси.
Мелда хем не може да повярва, че такова нещо се случва, хем й се струва, че се е подготвяла за този момент цял живот.
— Може би ще чуеш да викам татко ти — казва тя. — Ако е тъй, иди да си прибереш ония играчки, дето ги остави край басейна. Не ги оставяй вънка цяла нощ, че ще ’земе да нароси.
Малката още рисува и не вдига поглед. После казва нещо, което радва изтерзаното сърце на Мелда:
— Няма. Ще взема Перси. Така няма да ме е страх, ако е тъмно.
— Вземи когото щеш, само си прибери Новийн, че още си седи вънка — отвръща Мелда.
Времето й стига за толкова, куражът й стига за толкова, когато си мисли за онова дебнещо око и как то може би се опитва да проникне в главата й.
Отново докосва гривните си, докато слиза по стълбището. Много се радва, че ги е носила в стаята на Либит, нищо че мъничката порцеланова жена е затворена в тенекиената кутия.
Слиза точно навреме, за да види в коридора Ади, която се е запътила към кухнята.
Време е. Развръзката наближава.
Вместо да последва Ади, Мелда се затичва към кабинета на господаря, където за пръв път през седемте години, откакто работи за семейството, влиза, без да почука. Господарят седи зад бюрото си без вратовръзка и с разкопчана яка. Тирантите му са увиснали върху гърдите. Държи поставените в златни рамки снимки на Теси и Ло-Ло. Дига поглед. Очите му са зачервени, лицето му е още по-изпито. Не изглежда изненадан от нахлуването на чернокожата; прилича на човек, когото нищо не може да изненада или шокира, но, разбира се, това впечатление ще се окаже погрешно.
— Какво има Мелда Лу? — пита той.
— Веднага елате!
Сълзящите му очи я поглеждат със спокойно и вбесяващо тъпоумие.
— Къде?
— На брега — казва тя. — И си носете т’ва.
Посочва харпунния пистолет, който е окачен на стената заедно с няколко къси харпуна. Върховете им са от стомана, не от сребро. Тя знае, нали ги е носила в кошницата толкова често?
— Какви ги говориш? — стряска се той.
— Ня’ам време да обясня’ам. Идвайте, ако не щете да изгубите още едно чедо.
Той става. Не пита за коя дъщеря става въпрос. Нито се интересува защо трябва да вземе пистолета, просто го грабва от стената, взима още два харпуна и излиза от кабинета преди Мелда. Когато влизат в кухнята, където Мелда за последно е видяла Ади, той вече тича и тя изостава, въпреки че се стреми да го догони, запретнала полата си. Дали е изненадана от внезапното пропукване на неговата апатия, от бързината на действията му? Не. Защото, въпреки че е наметнат с одеялото на скръбта, господарят знае, че тук има нещо гнило, което непрекъснато се разраства.
Задната врата зее отворена. Под повея на вечерния ветрец вратата леко проскърцва… само дето е по-точно да се каже, че ветрецът е нощен. Залезът умира. На Брега на сенките сигурно има още светлина, но мракът вече се е спуснал над „Гнездото на чаплата“. Мелда тичешком прекосява верандата и вижда, че господарят вече е на пътеката към брега. Той е само една сянка. Оглежда се за Либит, но, разбира се, не я вижда. Ако малката прави каквото трябва, вече е тръгнала към басейна, гушнала под мишница кутията-сърце.
Кутията-сърце с чудовището вътре.
Тя се затичва подир господаря и го настига при пейката, където пътеката се спуска към брега. Той стои там като закован. На запад останките от залеза се свиват в намусена оранжева линия, която скоро ще изтлее, но все още е достатъчно светло, та Мелда да види Ади, застанала до океана, и мъжът, който гази през водата, за да я пресрещне.