— Емъри! — изпищява Адриана. Полудяла е от радост, сякаш го е нямало не един ден, а цяла година.
— Недей, Ади, стой далеч от тоя! — крещи Мелда, застанала до вцепенения човек, но знае, че Ади няма да й обърне внимание. Така и става. Ади хуква към съпруга си.
— Какво… — прошепва Джон Истлейк и това е всичко.
Изтръгнал се е от ступора си колкото да изтича дотук, но сега вцепенението отново го е обзело. Дали защото е видял другите два силуета, които също газят към брега? Газят във вода, която би трябвало да ги залива. Не, Мелда не мисли така. Според нея той още е загледан в най-голямата си дъщеря, докато призрачният мъж излиза от вълните и тръгва към нея с протегнати ръце, от които капе вода, вкопчва се в гърлото й и първо заглушава радостните й крясъци, после я завлича навътре в океана.
Там, в залива, цакайки като стар часовник, който измерва времето в години и векове, а не в минути и часове, се откроява черният кораб на Персе.
Мелда сграбчва ръката на господаря над лакътя (пръстите й потъват дълбоко в бицепса) и започва да му говори, както никога не е говорила на бял човек.
— Помогни й, кучи син такъв, преди оня да я удави!
Разтърсва го и той идва на себе си. Мелда не чака да види дали ще я последва, или пак ще потъне в унес, забравила е за Либит, в момента мисли само за Ади. Трябва да спре чудовището Емъри, да му попречи да я завлече във водата. Трябва да стигне до него, преди малките да му се притекат на помощ.
— Пусне я! Пусни я, казвам ти! — вика тя.
Тича към брега, а полата й се издува като камбана. Ади е почти до кръста във вода, а Емъри я тегли навътре. Сега младата жена се съпротивлява, но не й стига въздух. Мелда бърза към тях и се нахвърля на белезникавия труп, който е стиснал жена си за гърлото. Той изпищява при допира на лявата й ръка, онази с гривните. Звукът е бълбукащ, сякаш гърлото му е пълно с вода. Мята се като риба в хватката на Мелда, тя го дере с нокти. Плътта се лющи под тях със смразяваща лекота, но от пепеливите рани не шурва кръв. Очите му се завъртат в орбитите си, очите на мъртъв шаран, отразяващи лунната светлина.
Той блъсва Адриана настрана, за да се разправи с харпията, която го е атакувала, харпията със студения отблъскващ огън на ръката си.
— Недей, лельо, спри, нараняваш го! — крещи Ади.
Залитайки, тя се хвърля да ги разтърве и тогава Джон Истлейк, нагазил до глезени във водата стреля с харпуна. Твърдото острие уцелва дъщеря му в гърлото и тя се изправя като стрела — пет сантиметра стомана стърчи пред нея, десет се подават зад тила й.
— Ади, не! — вика Джон Истлейк. — Ади, НЕ ИСКАХ!
Ади се обръща към баща си и тръгва към него — само това вижда леля Мелда. Мъртвият съпруг на Ади се опитва да се отскубне от хватката й, но тя не го пуска, иска да довърши страшния му полуживот и може би така да пропъди кошмарните деца, преди да се приближат. Мисли си (доколкото може да мисли), че е способна на това, защото е видяла тлеещ белег от изгорено върху белите влажни страни на чудовището и разбра, че е от гривната й.
Нейната сребърна гривна.
Създанието се пресяга към нея, устата му е зинала или от страх, или от гняв. Зад нея Джон Истлейк неспирно зове дъщеря си.
— Ти си виновен! — изръмжава Мелда и когато чудовището Емъри я сграбчва, тя го пуска.
„Ти и кучката, дето те управлява!“ — би добавила, но белите му длани се сключват около гърлото й както върху шията на бедната Ади и тя може само да гъргори. Лявата й ръка обаче, тази с гривните, е свободна и тя я чувства много могъща. Замахва и удря по главата Емъри чудовището.
Резултатът е зрелищен. Черепът на създанието хлътва под удара, сякаш водата го е превърнала в размекнат бонбон. Не, не е съвсем размекнат: парче кост, щръкнало от сплъстената коса на Емъри, я разрязва под лакътя и кръвта шурва в разпенената вода около тях.
Две сенки я заобикалят — една отляво, една отдясно.
— Татко! — вика Ло-Ло със своя нов звънък гласец.
— Татко, помощ! — вика Теси.
Сега Емъри се опитва да се изтръгне от Мелда, пляска с ръце и рита, вече не му се занимава с нея. Мелда забива палеца на могъщата си ръка в дясното му око и оттам започва да църка нещо подобно на вътрешностите на жаба, размазана с камък. После се завърта, докато течението се мъчи да я събори.