Протяга лявата си ръка, сграбчва Ло-Ло за врата и я блъсва назад.
— Няма да ти дам! — ръмжи тя и Ло-Ло полита, размахвайки ръчички, надавайки вик на изненада и агония… Мелда знае, че едно малко момиченце не би могло да нададе подобен писък.
— Спри Мелда! — вие Джон, който е коленичил в пясъка на прибоя с Ади в прегръдките си. Харпунът стърчи от гърлото й. — Мелда, остави децата ми!
Няма време да го слуша, въпреки че се сеща за Либит — защо момиченцето не е удавило порцелановата фигурка? Или не се е получило? Да не би чудовището, което Либит нарича Перси, да й е попречило по някакъв начин? Мелда знае, че не е изключено: Либит е могъща, но е само дете.
Сега няма време да мисли за такива неща. Протяга се за другата немъртва — Теси, но дясната й ръка не е като лявата, няма сребро, което да я пази, Теси изръмжава и я захапва. Мелда усеща лека пареща болка, но не знае, че са й отхапали два пръста и част от трети, които плуват във водата край бледото дете. Притокът на адреналин притъпява усещанията й.
Над хълма, на който понякога контрабандистите качват платформи, натоварени с алкохол, изгрява тънкият лунен сърп, хвърляйки безплътното си сияние над кошмара. Мелда вижда как Теси се връща при баща си, как отново протяга ръце.
— Тате, тате! Моля те, помогни ни! Леля Мелда се е побъркала!
Леля Мелда не се замисля. Сграбчва детето за косата, която е мила и сплитала хиляди пъти.
— МЕЛДА, НЕДЕЙ! — крещи Джон Истлейк.
Той вдига изпуснатия харпун и рови в пясъка, търсейки острието. Тогава се обажда още един глас. Разнася се от кораба, закотвен в залива.
— Не биваше да ми се месиш — казва гласът.
Мелда, която още държи Теси за косата (чудовището се бори и рита, но тя почти не усеща), тромаво се завърта във водата и я вижда; застанала е до перилата, загърната в червената си мантия. Качулката е отметната и Мелда вижда, че „жената“ дори не прилича на човек, тя е нещо друго, нещо, което не се побира в човешкия разум. Под бледите лунни лъчи лицето й е мъртвешки бледо и пълно с познание.
От водата щръкват тънки ръце на скелет и й отдават почит.
Ветрецът развява змиевидната коса на жената и Мелда съзира третото око на челото й, вижда, че то я гледа, и цялата й воля да устои е пометена за по-малко от секунда.
В този миг обаче главата на ужасяващата богиня се завърта рязко, сякаш Персе е чула някой да се промъква на пръсти зад нея.
— Какво? — вика тя. — Не! Остави го! Остави го! НЕ МОЖЕШ ДА ГО НАПРАВИШ!
Но Либит очевидно може и го е направила, защото формата на съществото се променя, разлива се… и до перилата остава само лунна светлина. Костеливите ръце потъват във водата и сякаш никога те ги е имало.
Емъри-чудовището също е изчезнало яко дим, но близначките пищят в споделена безутешност, че са били изоставени.
— ’Сичко ще се оправи! — крещи Мелда на господаря. Пуска призрачното момиченце, което е държала за косата. Сигурна е, че поне за известно време то няма да припари до живите.
— Либит е успяла! — крещи тя. — Тя…
— ДОЛУ РЪЦЕТЕ ОТ ДЪЩЕРИТЕ МИ, ЧЕРНИЛКО ЗЛА! — изкрещява Джон Истлейк.
И за втори път стреля с харпуна.
Виждате ли го как улучва право в целта и пронизва леля Мелда? Ако да, картината е готова.
О, Господи! — картината е готова.
Двайсета глава
Персе
I
На картината — не последното произведение на изкуството, сътворено от Едгар Фриймантъл, а предпоследното — бе изобразен Джон Истлейк, коленичил на Брега на сенките до мъртвата си дъщеря. Сърпът на призрачната луна току-що беше изгрял на хоризонта. Леля Мелда беше нагазила във водата, двете момиченца, чиито лица бяха изкривени от гняв и ужас, стояха до нея. Харпунът стърчеше от гърдите й. Пръстите й се бяха вкопчили в него, докато тя гледаше невярващо мъжа, който я бе нарекъл зла чернилка, преди да отнеме живота й.
— Той пищя — казах аз. — Пищя, докато от носа му потече кръв. И от едното му око. Цяло чудо е, че не получи мозъчен кръвоизлив.
— На кораба няма жива душа — отбеляза Джак. — Поне на тази картина.
— Не. Персе беше надвита. Случи се това, на което леля Мелда се надяваше. Ставащото на брега разсея мръсницата достатъчно дълго, че Либит да се погрижи за нея. Да я удави в сън. — Докоснах лявата ръка на леля Мелда, където бях нарисувал две кръстосани дъги. В пресечната точка личеше отблясъкът на немощната лунна светлина. — И то най-вече защото нещо й подсказвало да сложи сребърните гривни на майка си. Сребърни на един свещник. — Погледнах Уайърман. — Може би наистина има нещо в положителната страна на уравнението, което ни пази поне мъничко.