Той кимна и посочи слънцето. След няколко мига то щеше да докосне хоризонта и огнената му пулсираща диря щеше да потъмнее до чисто злато.
— Но мракът е времето, когато лошите същества се намесват в играта. Къде ли е сега порцелановата Персе? Някакви идеи къде може да се е озовала след случилото се на брега?
— Не знам какво точно се е случило, след като Джон Истлейк е убил леля Мелда, но като цяло нещата са ясни. Елизабет… — Свих рамене. — Поне за известно време си е изгърмяла патроните. Дошло й е повече. Баща й сигурно я е чул да пищи и вероятно това го е накарало да се вземе в ръце. Сигурно е осъзнавал, че въпреки кошмарните събития все още има Либит. Дори не е изключено да се е сетил, че още има две дъщери на петдесетина километра от „Гнездото на чаплата“. Трябвало е да оправи цялата каша.
Джак безмълвно посочи хоризонта, с който се сливаше слънцето.
— Знам, Джак, но сме почти на края. — Сложих последния лист най-отгоре на купчинката. На него имаше само няколко щриха, но тази многозначителна усмивка нямаше как да се сбърка. Беше Чарли, градинският жокей. Станах и обърнах гръб на Залива и чакащия кораб, чийто черен силует се очертаваше на златния фон.
— Виждате ли я? — попитах ги. — Зърнах я на излизане от къщата. Истинската статуя на жокея, не проекцията, която видяхме на влизане.
Те се спогледаха.
— Не — каза Уайърман, — но ми се струва, че ако беше там, щях да я видя, muchacho. Тревата е висока, но тази червена шапка би трябвало да изпъква. Освен ако жокеят е в някоя от банановите горички.
— Видях го! — извика Джак и се засмя.
— Как не! — засегна се Уайърман. — Къде?
— Зад тенис корта.
Уайърман погледна натам, понечи да каже, че още не вижда нищо, но се спря.
— Гръм да ме удари! Онова чудо се е преобърнало, а?
— Да. И понеже всъщност няма крака, виждаш квадратната метална основа. Чарли бележи мястото, amigos. Но първо трябва да отидем в обора.
II
Нямах предчувствие какво ни очаква в дългата, обрасла с храсталаци постройка, в която беше тъмно и адски задушно. Също така нямах представа, че Уайърман е извадил автоматичния си пистолет, докато не стреля с него.
Плъзгащите се врати, които бяха така ръждясали, че не биха могли да се плъзнат накъдето и да било, бяха застинали на два метра и половина една от друга. Така си бяха стояли десетилетия. Помежду им като завеса висеше сивкавозелен паразитен мъж и скриваше горната част на пролуката.
— Това, което търсим… — подех аз и в същия момент чаплата изплющя с криле, сините й очи искряха, дългата й шия беше протегната, жълтата й човка тракаше. Летеше право към очите ми. Пистолетът изтрещя и налудничаво-яростният син поглед на птицата изчезна заедно с остатъка от главата й. Покапаха ситни капчици кръв. Птицата се удари в мен, лека като кълбо медна тел, и падна в нозете ми. В съзнанието ми проехтя пронизителен яростен писък.
Не го чух само аз. Уайърман потрепери. Джак изпусна кошницата и закри ушите си с длани. После писъкът заглъхна.
— Една чапла умря — продума Уайърман с треперещ глас. Побутна с крак перушинестата купчина, после я изрита от високите ми обувки. — За Бога, не отваряй дума за това пред местните природозащитници. Наказанието за подобно нарушение вероятно е петдесет бона и пет години на топло.
— Откъде знаеш?
— Има ли значение? — Той сви рамене. — Каза ми да я застрелям, като я видя. Ти Самотен рейнджър, аз Тонто.
— Но ти предварително беше извадил оръжието.
— Притежавам това, което леля Мелда би нарекла интуиция, докато си е слагала мамините сребърни гривни — съвсем сериозно отвърна Уайърман. — Вече се съгласихме, че някой бди над нас, това ни стига. Бих казал, че след случилото се с дъщеря ти имаме право на помощ. Но първо, сами трябва да си помогнем.
— Просто дръж под ръка стрелящото желязо — казах.
— О, бъди спокоен.
— А ти, Джак? Знаеш ли как се зарежда харпунният пистолет?
Знаеше.
III
Оборът бе тъмен, и то не само защото високият хълм между нас и залива бе като преграда за последните лъчи на залязващото слънце. Небето бе още доста светло, а в покрива имаше доста пролуки и цепнатини, но лозите ги бяха запълнили. Малкото светлина, която проникваше отгоре, беше зеленикава и потайна.
Централната част на постройката беше празна, с изключение на прастария трактор без колела, но в едно от отделенията мощното ни фенерче освети няколко ръждясали забравени сечива и дървена стълба, подпряна на стената. Беше мръсна и потискащо къса. Жак се опита да се качи на нея, докато Уайърман му светеше с фенерчето. Заподскача на второто стъпало и ние чухме предупредително изскърцване.