— Престани да подскачаш и я сложи до вратата. Тая стълба не е трамплин.
— Абе не знам. Климатът във Флорида не е идеален за запазване на дървени стълби.
— Бедняците не могат да придирят — дълбокомислено отбеляза Уайърман.
Джак вдигна стълбата и се намръщи, когато върху него се посипаха прах и умрели насекоми.
— Лесно ви е да говорите. Няма вие да се изкачвате по нея!
— Аз съм стрелецът на групата, nino159. — Всяка жаба да си знае гьола. — Мъчеше се да се прави на интересен, но гласът му беше напрегнат, а лицето му издаваше умора. — Къде са другите бъчонки, Едгар? Не ги виждам.
— Може би са по-навътре.
Оказах се прав. В дъното на обора имаше може би десетина керамични уиски „маси“. Казвам „може би“, понеже не беше лесно да се прецени. Всички бяха разбити на парчета.
IV
Около по-големите бели керамични парчета и между тях блещукаха купчинки от стрито на сол стъкло. Вдясно имаше две старомодни дървени колички, и двете преобърнати. Вляво на стената беше подпрян тежък ръждясал чук с плесенясала дръжка.
— Някой е вилнял тук — каза Уайърман. — Как мислиш, кой е бил? Емъри?
— Може би — отвърнах аз. — По всяка вероятност.
За пръв път почнах да се питам дали в края на краищата тя няма да ни надвие. Беше ни останала малко дневна светлина, но по-малко, отколкото очаквах, и далеч недостатъчно, за да виждаме добре. А сега… в какво щяхме да удавим порцелановото подобие? В бутилка минерална вода „Евиан“? Всъщност идеята не беше за пренебрегване — тези бутилки бяха пластмасови и според екозащитниците на практика бяха вечни, но не бихме могли да напъхаме през отвора такава фигурка.
— Какъв е резервният вариант? — попита Уайърман.
— Бензиновият резервоар на дъртия „Джон Диър“? Ще стане ли?
При мисълта да удавим Персе в резервоара на стария трактор направо изтръпнах. Сигурно бе продънен от ръждата.
— Не. Не мисля, че ще стане.
Уайърман сигурно усети, че се паникьосвам, защото здраво ме хвана по мишницата.
— По-полека. За всяка болка си има лек.
— Да де, но какъв?
— Ще я занесем обратно в „Гнездото на чаплата“. Там ще измислим какво да я направим.
Само че аз се сетих какво бяха направили бурите с голямата господарска къща, превръщайки я едва ли не във фасада. После се запитах колко контейнера всъщност ще намерим там, особено като се вземе предвид, че до падането на мрака оставаха четирийсет минути, след което „Персе“ щеше да изпрати към нас наказателен отряд. Боже, как можахме да забравим толкова елементарно нещо като съд със здрава запушалка?
— Мамка му! — избухнах и ритнах купчина натрошени парчета. — Мамка му!
— По-кротко, vato. Така нищо няма да постигнеш.
Вярно беше. А на нея би й харесало да ме види ядосан, нали? Дъртият сърдитко Едгар щеше да бъде по-податлив на внушенията й. Опитах се да се взема в ръце, но мантрата „мога да се справя“ не действаше. И все пак друго не ми оставаше. Какво прави човек, когато не може да се осланя на гнева си? Признава истината.
— Добре — казах. — Но понятие си нямам как ще се оправим.
— Спокойно, Едгар — усмихна ми се Джак. — Лесно е.
— Какво ще рече това?
— Доверете ми се.
V
Докато гледахме жокеят Чарли на светлината, която се беше обагрила в пурпурно, се сетих за безсмисления куплет от един стар блус на Дейв ван Ронк: „Мама купи пиле, само дето беше патка, сложи го на масата и му навири петалата.“ Чарли не беше пиле или патка, но „петалата“ му, които завършваха не с обувки, ас тъмен метален постамент, наистина бяха навирени.
— Какво е това, muchacho? — попита Уайърман. — Знаеш ли?
— Почти съм сигурен, че е резервоар. Моля се да не е септична яма.
Уайърман поклати глава.
— Той не би ги пуснал в купчина лайна, независимо от умственото си състояние. За нищо на света.
Джек премести поглед от Уайърман към мен. На младото му лице беше изписан ужас.
— Значи Адриана е там долу? И бавачката?
— Да — казах аз. — Мислех, че си разбрал. Но най-важното е, че и Персе е там. Причината, поради която смятам, че е естествен резервоар…
— Елизабет би настоявала да погребат мръсницата във воден гроб — мрачно заключи Уайърман. — Сладководен.
VI
Чарли беше тежък, а дъските, покриващи отвора във високата трева, бяха по-изгнила от стълбата. И как иначе — дървеният капак е бил изложен директно на стихиите. Работехме внимателно въпреки сгъстяващите се сенки, без да знаем дълбочината на дупката. Най-накрая успях да преобърна противния жокей, за да могат Уайърман и Джак да го уловят за щръкналите сини крака. Докато траеше избутването, стъпих на прогнилия дървен капак. Все някой трябваше да застане там, а аз бях най-лек. Той се огъна под тежестта ми, нададе дълъг предупредителен стон и отвътре ме лъхна противна миризма.