— Ставай, Едгар — кресна Уайърман, същевременно Джак извика:
— Дръж го, че ще го изпуснем.
Отскочих от прогнилите дъски. Уайърман прихвана Чарли през сгънатите колене, а Джак — през кръста. За миг ми се стори, че въпреки всичко статуята ще пропадне в дупката, повличайки със себе си двамата ми приятели. Те изпъшкаха тежко и се сгромолясаха на тревата с жокея отгоре им. Ухиленото лице и червената шапка бяха покрити с грамадни, щръкнали нагоре-надолу бръмбари. Няколко паднаха върху изопнатото лице на Джак, а един се озова в устата на Уайърман. Той изпищя, изплю го и скочи на крака, като не преставаше да плюе и да си трие устните. След секунда Джак също се изправи и затанцува в кръг около него, докато изтупваше бръмбарите от ризата си.
— Вода! — извика Уайърман. — Вода, че едно от тия гадинчета ми влезе в устата! Чувствам го как ми пълзи по езика!
— Няма вода — отвърнах аз, докато тършувах в значително олекналата чанта. Тъй като бях коленичил, подушвах въздуха от дупката по-добре, отколкото ми се искаше. Така миришеше току-що разпечатана гробница. Каквото и беше. — Пепси?
— Чийзбургер, чийзбургер, пепси — замаяно занарежда Джак и се изсмя. — Никаква кока-кола.
Подадох на Уайърман кутийка с газирана вода. Той се втренчи в нея, после дръпна капачката. Глътна малко, нажабурка се и я изплю покафеняла. Повтори процедурата. Останалото изпи на четири дълги глътки.
— Ay, caramba160 — каза той. — Корав пич си ти, Ван Гог.
Погледнах Джак.
— Ти какво мислиш? Можем ли да отместим капака?
Джак го разгледа, коленичи и почна да изтръгва лозниците, полепнали по него.
— Да. Но първо трябва да се отървем от тия гадости.
— Трябваше да вземем лост — каза Уайърман, който още плюеше. Влизах му в положението.
— Според мен — отвърна Джак — дървото е изгнило. Уайърман, помогнете ми. Не, шефе — добави щом коленичих до него. — Това е за мъже с две читави ръце.
В гърдите ми лумна ярост — старият ми гняв беше опасно близо, — но я потуших, доколкото ми беше по силите. Гледах ги как разчистват лозниците и плевелите около дървения капак, докато светлината чезнеше от небето. Една птица прелетя край нас, обърната по гръб и със свити криле. Достатъчно е да видиш нещо такова и си готов за дълъг престой в най-близката лудница. Двамата започнаха да работят един срещу друг. Когато описаха почти пълен кръг и се канеха да си разменят местата, аз се намесих:
— Харпунът зареден ли е Джак?
Той вдигна поглед.
— Да. Защо?
— Защото все пак състезанието ще се реши от фотофиниш.
VII
Джак и Уайърман коленичиха от едната страна на капака, а пък аз — от другата. Небето бе индиговосиньо и скоро щеше да се обагри във виолетово.
— Заплювам си броенето — каза Уайърман. — Un… dos… TRES!
Те дърпаха, а аз бутах, доколкото можех. Моята помощ бе от значение, защото ръката ми бе доста заякнала през месеците на Дума Ки.
Известно време капакът не поддаваше. После се приплъзна към Джак и Уайърман, разкривайки сърп от тъмнина — черна и приканваща усмивка. Сърпът прерасна в полумесец, а накрая и в мрачно пълнолуние.
Джак се изправи, Уайърман — също. Проверяваше ръцете си за още буболечки.
— Знам какво ти е — кимнах му, — но тъкмо сега не е времето за обезпаразитяване.
— Да, бе, ясно, но ако не си сдъвкал някой от тези maricones161, не знаеш какво ми е.
— Какво да правим сега, шефе. — Джак с погнуса беше устремил поглед в дупката, от която все така се разнасяше нездрава задушлива миризма.
— Уайърман, ти нали си стрелял с харпуна?
— Да, по мишени. С госпожица Истлейк. Не споменах ли, че аз съм стрелецът на групата?
— Тогава ти ще си охраната. Джак, светни фенерчето.
По лицето му виждах, че на Джак не му се иска, но нямаше избор — тази работа трябваше да се свърши. А ако не я приключихме благополучно, никога нямаше да има връщане назад.
Поне не и по сушата.
Той вдигна фенерчето, включи го и насочи мощният му лъч в ямата.
— Олеле! — прошепна.
Долу наистина има естествен резервоар, но по някое време през последните осемдесет години сигурно е имало разместване на земните пластове, защото се бе образувала пролука на дъното и водата беше изтекла. Фенерчето разкри влажно плесенясало дере, дълбоко два и половина — три метра, около метър и половина в диаметър. На дъното му, скрепени в прегръдка, продължила осемдесет години, лежаха два скелета, облечени в изгнили парцали. Около тях щъкаха разни буболечки. Белезникави жаби — малки уроди — скачаха върху костите. До единия скелет лежеше харпун. Острието на втория все още беше забито в пожълтелия гръбначен стълб на леля Мелда.