— Добре съм — извиках аз, докато отбивах атаките на жабите и се мъчех да седна. Под мен и около мен се трошаха кокали. Или… не. Не се трошаха — бяха прекалено влажни. Първо се огъваха, после се раздробяваха с пукот.
— Давай водата. Пусни я с чантата, само гледай да не ме удариш по главата.
Взрях се в леля Мелда.
„Ще взема сребърните ти гривни — казах й мислено, — но това не е кражба. Ако си някъде наблизо и виждаш какво правя, дано да го възприемеш като споделяне. Нещо като предаване на щафетата.“
Издърпах ги от костеливата й ръка, нахлузих ги на китката си, вдигнах ръка и оставих на гравитацията да свърши останалото. Те се закрепиха за бицепса ми. Джак висеше с главата надолу в дупката.
— Пазете се, Едгар!
Чантата тупна на земята. Една от костите, които бях счупил при падането си, проби найлона и шурна вода. Закрещях уплашено, отворих чантата и надзърнах вътре. Беше пробита само една пластмасова бутилка. Останалите две бяха непокътнати. Обърнах се към плесенясалата керамична бъчонка, пъхнах ръка в гъстата тиня под нея и едва я измъкнах, но знаех, че трябва. Съществото вътре беше отнело дъщеря ми и аз щях да го докопам. Най-накрая бъчонката се търколи към мен. От стената се откъсна едно възголемичко парче корал и тупна на дъното на някогашното езерце.
Насочих фенерчето към буренцето. Върху страната му, която е била долепена до стената, имаше само тъничък слой мъх. Виждах шотландеца с поличката, вдигнал крак, за да побегне. Виждах също и назъбената пукнатина по тумбестата стена на бурето. Бъчонката, която Либит беше напълнила с вода от басейна през 1927, беше потекла от съприкосновението с онази буца и сега беше почти празна.
Нещо тракаше вътре.
„Ще те убия, ако не спреш, но ако си по-разумен, ще те пусна. Теб и приятелите ти.“
Зъбите ми се оголиха в гримаса. Дали Пам бе видяла подобна „усмивка“, когато я бях стиснал за гушата? Да, разбира се.
— Не биваше да убиваш дъщеря ми.
„Спри сега, или ще погубя ония двамата.“
Уайърман изкрещя с неприкрито отчаяние:
— Вечерницата току-що се появи, amigo! Лош признак!
Седях облегнат на влажната стена, коралите ме боцкаха в гърба, костите се забиваха в задника ми. Пространството за движение беше ограничено, а в някой друг свят бедрото ми се обаждаше — не пищеше, но вероятно и това щеше да стане в скоро време. Нямах представа как ще се изкача по стълбата в подобно състояние, но бях прекалено гневен, за да се тревожа за това.
— Прощавай, скъпа — промърморих на Ади и пъхнах дръжката на фенерчето в озъбената й уста. Хванах бъчонката с две ръце… защото отново имах две ръце. Свих здравия си крак, избутвайки настрана кости и тиня с тока на ботуша си, повдигнах бъчонката и я стоварих върху свитото си коляно. Те отново се пропука, потече мътна вода, но буренцето не се счупи.
Персе запищя отвътре и от носа ми потече кръв. Светлината на фенерчето се промени. Стана червена. Под аленото сияние черепите на Ади Полсън и леля Мелда зинаха и ми се ухилиха. Погледнах покритите с плесен и мъх стени на това нечисто гърло, в което се бях спуснал по собствена воля, и съзрях други две лица: на Пам… на Мери Айър (изкривено от гняв, докато стоварваше оръжието върху главата на Илзе)… на Кеймън (изпълнено с безгранично учудване, докато той рухваше, покосен от инфаркт)… на Том, който завърташе волана, за да се забие в бетона със сто километра в час.
И най-лошото: видях Моника Голдстийн, която пищеше: „Ти ми уби кученцето!“
— Какво има, Едгар? — Гласът на Джак сякаш идваше от хиляда километра разстояние.
Сетих се за Шарк Пъпи, който пееше „Копай“. Сетих се как казах на Том: „Онзи човек загина в пикапа си.“
„Тогава ме пъхни в джоба си и да излезем двамата — обади се Персе. — Ще отидем в твоя друг реален живот и всички градове по света ще са в краката ти. Ще живееш дълго… ще се погрижа за това… и се бъдеш художникът на века. Ще изричат името ти редом с това на Гоя. На Леонардо!“
— Едгар? — Уайърман се беше паникьосам. — Откъм брега се задават хора. Мисля, че ги чувам. Става нещо лошо, muchacho.
„Не са ти изтрябвали. Не са ти изтрябвали. Те са само… само екипаж.“
Само екипаж. Червената пелена на гнева обгърна съзнанието ми и дясната ми ръка отново започна да изчезва в небитието. Но преди да е изчезнала напълно… преди да изпусна гнева си или пукнатото буре…